ДА ИМАШ ИЛИ ДА БЪДЕШ ?
Власт, пари и слава - да имаш всичко това и да изгубиш човешкото у себе си или да бъдеш човек с главна буква, без слава, пари и власт. Може би тази вечна дилема, от както свят светува, вълнува човекът. Тя застава пред него, когато той е отхвърлил своята зависимост от природата и е пожелал да бъде господар на все-мира. А дали може да победи природата и да стане господар на всемира е все още загадка. А дали разумът не подсказва, че сме взаимно свързани и неделими и господстващо място заемат именно природата и всемира, защото бунтът срещу разума ражда лъжите, че по този начин човекът получава своеобразна свобода на действие без да се съобразява с природата. Хармонията е нарушена - тогава кой ще бъде този, който ще възстанови хармонията между разумността на света и неразумността на човека, между основателността на обекта и безоснователността на субекта.
Затова цялото битие моли човека да приеме истината за своята зависимост, но той отказва. Природата пада пред него на колене, за да му внуши смирение, но той отхвърля закрилата на всеобщата разумност, която го превръща в поданик на неизплатимо щастие. Срещу блаженството на пленника той предпочита терзание -то на свободата. Властта за него е същото робство каквато е страстта, затова се отказва както да служи, така и да обича. Готов е да изгуби справедливостта, която хармонията гарантира и да приеме своята застрашеност от беззаконието, на която се е обрекъл, разрушавайки хармонията.
Може би този бунт на човека произлиза от това, че светът не е нито само съвършен, нито само хармоничен: той е хармоничен и несъвършен заедно - хармоничен в съществуването си и несъвършен в самопознанието си. И техният неразбираем съюз среща двете в човешкия феномен като негово изпитание. Разумът на човека стига да аплодира звездната процесия, с която всеки път нощ- та открива своя ритуал. Но той не оправдава собствения си, пълен с възмущение и болка земен поглед към тяхната безучастна прекрасност. Безграничността, с коя-то е обгръщал звездите става къса, за да проникне в собственото си сърце. Силата, на която е подчинил света, е безпомощна да го застави да се преклони пред собствения си разум.
Дали пък това не е диалектика на противоположностите, които не могат да съществуват една без друга както Битието и Идеалното се раждат в своята враж-дебност. Тяхната вечност предполага вечността на тяхната вражда. Вечността на тяхната вражда изисква равновесие в борбата. Триумфът на всяко едно от тях не трябва да трае по-дълго от неговото поражение. Те трябва по равно да остават и победители, и победени. Това характеризира техния конфликт като равновесие. Равновесието е възможно само, ако всеки един от враждуващите в отделност сам по себе си е в неравновесие. Неустойчивостта на всеки от тях гарантира устойчи-востта само в тяхната взаимност. Така Битието съществува само защото същест-вува Идеалното и обратно. Битието е битие, само защото Идеалното иска от него то да бъде такова. От своя страна Идеалното е идеално, защото Битието изисква
от него тази идеалност. Битието иска от идеалното да бъде идеално, за да може то самото да остане битие. Всяко намира своето определение в своето друго. Всяко има своята зависимост (детерминация) в противоположното си. Те са абсолютно зависими едно от друго и тази тяхна абсолютна зависимост ги кара да враждуват, а самата вражда ги приковава един към друг за вечни времена, превръща ги във вечни спътници и неволни съюзници в името на своята взаимозависимост.
Всяко от тях открива в себе си характеристиките на другото. И всяко намира своите характеристики, отстранени от другото. Всяко вижда своята същност в своето друго. Нито едно от тях не се намира в себе си, и всяко от тях е излязло навън от собствените си предели в пределите на другото. Непознати за самите себе си в своето обратно битие всеки от тях воюва с това, което преди е бил самия той. Превръщайки се всяко в своята лъжа, те утвърждават чрез нея обратното на своята истина. Оставяйки всяко в истината за своята лъжа, те утвърждават чрез нея лъжовността на всяка истина. От този момент нататък Битието намира своята същност в съществуването на Идеалното и обратното. Съществуването на битието е станало идеалната същност, а същността на идеалното е приела емпирично съществуването.
Философията на това единство на противоположностите дава отражение върху човешкия разум, защото той е неделим от всемира. Затова дилемата "да имаш или да бъдеш" остава вечна и неразрешима за човешката същност. Желанието да имаш всичко и да бъдеш съвършен е толкова силно, колко и желанието да бъдеш съвършен и да имаш всичко, което е почти несрещано явление във всемира.
© Анюта Йорданова All rights reserved.