Благодаря за разговора

               В мига, в който осъзнах, че икономическите възможности ще определят живота ми, разбрах, че е по-добре да не съм съществувала никога. И не защото тежестта на парите е по-голяма от тежестта на красивите неща в ежедневието ми. Тежестта е по-малка, когато има човек, с който да споделиш, но в мига, в който осъзнах, че икономическите възможности определят с кого да споделям, реших, че съм луда и не трябва да умирам.
               Бракът навремето е бил на почит, на пиедестал, задължително явление, ако не искаш да останеш стара мома или непрокопсаник, поне аз съм останала с такова впечатление. Ами ако не е така? Ако и тогава икономическите възможности са определяли живота на хората, както е днес? Вдъхновението за това ми есе няма да споделям какво беше, само ще споделя, че беше болезнено. Чувала съм за хора, които чакат години наред, за да стане техният партньор готов да споделят „икономически възможности“, и може би наистина е било така, а не защото на другият въобще не му се занимава - а и нали може другите неща да се споделят без икономически възможности - като любов и разбирателство. Живеят си така хората, отделно, вярвайки, че така е икономически по-изгодно (поне за единия), и си свирукат. Да живее развратът. Пардон, свободата. Но да речем, че развратът не е чак толкова лошо нещо. Да речем, че е признак на бедност, или пък на протест към обществените порядки, където човек трябва да се превръща в роб, за да живее сред средата си. От „приятели“. Да речем, че е така. Да речем, че навремето хората повече са почитали брака, защото това е било икономически по-изгодното в момента. И да речем, че всичко се случва за икономическата изгода. Мъжът е искал жена, за да не пръска пари по много жени - ако работи ще е трудно цял ден да скита и да се сваля с разни „мацета“ и „сладкиши“, „феи на мечтите“ и „мъчителки“. За жените пък щеше да е трудно сами да гледат децата си и да си осигуряват цялата „нежност“ и „ефирност“, да живеят с „достойнство“ и да избягват „нежелани връзки“. Но да речем, че днес ситуацията е друга. Да речем, че градът е мястото на мечтите, където всички са свободни и си свирукат под липсата на мустак. Да живеят нашите свободни мъже, тогава казвам, и да се радват на хубавите си вдъхновителки. Но някак си когато се замислих за икономическите възможности ми стана тежко.
               Дошло е време да се сменят везните. Дошло е време жените да започнат да гледат мъжете. Не защото тежестта на парите е по-голяма от тежестта на красивите неща в ежедневието ми. Не затова аз се отвращавам от идеята да гледам мъже. Тази наша ера е ужасяваща от гледна точка на икономическите възможности, защото такава гледна точка... няма. Кажете ми как една икономическа възможност определя колко едно дете да обича родителите си. И богатите могат да обичат, и бедните могат да обичат. И богатите могат да мразят, и бедните могат да мразят. Могат да обичат и мразят и заради нещо различно от пари. Заради нещо, което е докоснало сърцето им, заради нещо, което ги е подразнило, провокирало. И хора, които не са виждали пари, могат да обичат и мразят, убедена съм. Които не са виждали нужда, глад. Аз мога в ежедневието си да се радвам на много неща. И наскоро имах повод да се замисля дали да не разкъсам една петдесетолевка, възхитена от „икономическите възможности“ пред мен, които ме гледаха усмихнато и ме уверяваха, че трябва да съм щастлива. Ако се дадем на държавата, умираме, защото ние не сме ѝ „икономически изгодни“ по никакъв начин, освен да ни изцежда малко по малко. Това ли било държавата? Като че ли обърках понятията. Ако речем, че днес е икономически изгодно за жената да не се обвързва с брак, за да не гледа пиян мързелив мъж, може би ще приключим въпроса и точка. Настъпил е раят на свободата. Размислих внимателно и установих, че мога да живея щастливо без партньор. Ако партньор значи „икономическа изгода“, предпочитам да нямам партньор. И никой да не маха мислено наречието „щастливо“ от предното изречение, защото то е много важно. Може би не мога да живея без партньор, но мога да живея щастливо без партньор. И сега открийте десетте разлики. Добре, нека аз ги кажа. Първо, можеш да си щастлив докато се самоубиваш, второ, теоретически е възможно да си мъртъв и щастлив и да кажеш, че това е живот - като призрак, да речем, трето - можеш да живееш щастливо без да живееш, да живея щастливо без партньор означава дори да не спомена останалите шест неща. И така, когато установим, че думите са излишни, идва моментът на щастието. Будиш се без отговорности, лягаш си без отговорности. Една жена може да е много щастлива в съвремието. Стига да си осигури „икономическа възможност“ колкото да запази достатъчно физическа енергия да се радва на живота си. Или на разни „поети“, „художници“, „младежи“, „чувствителни натури“. Усетихте ли как се накланят везните? Ефирността на жената и красотата отстъпват място на това, че мъжете могат да предоставят ефирност и красота и в този смисъл силната жена е крайно необходима на обществото като работна ръка. Дори икономическите възможности да са широки и тя да може да работи малко и да печели средно, принципът се запазва - жената започва да гледа мъжа. Буквално да го гледа, как стои и не желае да работи. Майка гледа сина си, племенника си, внука си, съпруга, чичото или не знам си кой роднина, изпаднал в нужда, колегата, мечтата си, живота си. И какво се оказва? От икономическа изгода тя е забравила да го издържа - правилната дума е поддържа, истински. С любов. Доброта. Имам достатъчно красота в ежедневието си и искам да я споделя, не искам да я крия, повярвайте ми.
               Икономическата изгода се крие в сърцата ни, където копнеем за любов. И докато търсим изгода възможностите се нижат покрай нас, изнизват. Някой ще каже, че щом говоря за пари, не мога да обичам. Всъщност аз го казвам. И смятам, че не искам да говоря за пари, а да давам, давам, давам. Искам да нахраня всеки беден човек на земята, честно ви казвам. И после да му покажа вратата и да му кажа - сега ти трябва да повториш същото. Копнея за това. Това е една красива цел. Когато раздаваш пари, се освобождаваш от икономическата вина, съвсем честно. Каквото и да става в обществото да помогнеш на ближен е чудно хубаво. Да му покажеш как се печелят пари. Да му намериш работа. Да му покажеш, че икономиката е една играчка - от добрата гледна точка. Това е и да си родител, навярно. Просто да даваш. Но когато осъзная, че евентуалният ми партньор ще е икономическа изгода, се сепвам. Заслужавам ли това? С какво заслужих това да мъча някого? Земята ще продължи ли да се върти, ако аз нямам партньор? Като мисля за пари, аз не мога да обичам, казвате вие. Но аз не мисля за пари, а за икономическите възможности, които се разхождат край нас и са забравили какво е музика, какво е ритъм и какво е „да свалиш жена“ и „да омаеш мъж“ ама наистина. Какво е да сме икономически изгодни, защото така ни е потребно, и да живеем за свободата. Вдъхновението между мъжа и жената ще съществува, докато свят светува, но ще ни останат ли силици да се обичаме? Забравили ли са съществата от женски пол да вдъхновяват съществата от мъжки пол за това, че могат всичко, защото това им е природата - да успяват? Направиха ли се мъжете толкова мистериозни, а жените такива красиви загадки, че да си дават стимул да живеят?
                    В мига, в който осъзнах, че икономическите възможности ще определят живота ми, осъзнах, че ще живея навярно сама. И не за да си сложа клуп на врата и да се обеся или да се удавя в мивката (вана навярно няма да имам), а за да живея в свят, в който ще съм свободна от „икономически възможности“ и глупавия страх на хората. Всеки живее сам, но трябва да дава на другите...  Аз почти се убедих, че нямам шанс да живея с никого, заради липсата на пари. От жената се иска да има пари, ако няма достатъчно други неща, а и да има. Но в хода на разсъжденията си като че ли си промених мнението и сега ще отида да хвана една „икономическа възможност“. Да живеят приятелите и да живее любовта.