(част 1)

Приятна ранна утрин. Всичко е толкова красиво. Небето - чисто и просторно - разбираемо -  та нали е толкова огромно. Вятърът - тих и тъй спокоен, сякаш без проблеми - неминуемо - та нали е вятър - неспособен на тревоги. Дървета, птички и животни - пролетни и свежи - естествено - те живеят своя живот като по ноти - в естествената песен на съдбата.

• - Дали?...

Нежна късна сутрин. Всичко е толкова нормално. Небето - искрящо и блестящо - нормално - Слънцето е толкова силно - най-близката до нас звезда. Вятърът - мек и прохладен - забавно - сякаш на някъде ме води... На къде ли, питам аз? Дървета, птички и животни - заиграни в странни танци - интересно - сякаш за тях времето тече без край.

• - Нали... Какво ли ти ще избереш?

Страстен жарък обед. Всичко е толкова забързано и щуро. Небето - ярко и горещо - нали от него тен ще става. Вятърът - лудо брули през косата - та какво пък - ще отида до фризьора прическата си да оправя. Дървета, птички и животни - бързат запъхтени, че и те трябва бройчици да хванат.

• - Как е да си велик? Всичко да е твое и пред теб света да се разтваря - да си грабнеш това, де ти трябва?
• - Ненормалник - на чарът ми завиждаш ти.

Скучен и мрачен следобед. Всичко е толкова тягосно. Небето - сиво и дъждовно - предвещава буря. Вятърът - студен и режещ - грубата ми остаряла кожа иска да накаже. Защо?! - питам аз. Дървета, птички и животни - с очи ме гледат и клоните си криви клатят - подиграват ми се затова, в което се превърнах. Де да можех да ги изтръгна, да ги убия, до крак да ги избия.

• - Какво стана с теб, да не би да остаря?
• - Това не те засяга - лесно ти е да се подиграваш, като аз съм само в листа.
• - Твоите страхове на всяка крачка дебнат и аз ще ти покажа, че аз един от тях съм...

Мрачна злокобна нощ. Всичко дебне за прясна мърша. Небето - самотно, с една единствена светлинка в мрака - де да можеше да има изблик на надежда - аз знам - тя е само топка пръст - осветена от слънцето, обърнало ми гръб - за нищо непотребна. Вятърът - бучи зловещо, кара ме да бягам - де да можех от него да се скрия, но аз знам че той е на всяка моя крачка - навсякъде около мен. Дървета, птички и животни - яростно към мене сочат, съскат и ръмжат - гледат ме с очи червени, сякаш искат да ме изядат.

• - Ти сам знаеш какво следва за теб.
• - Не, отказвам да приема.
• - Това зависи ли от теб?
• - Спри, ти над мене нямаш власт.
• - Напротив, ще ти го докажа. Но не мисля, че ще разбереш.
• - Ти си просто глупав и побъркан - не можеш нищо да направиш в този свят и затова, сега, когато аз съм вече слаб - гавриш се със моя жизнен път.
• - Не те ли предупредих?...
• - Тогава беше друго - отговорност за тогава нямам - аз се промених.
• - В живота грешките без давност са.
• - Ти нищо не разбираш - ти самият нищо си.
• - Да, това така е. Но въпреки това сега абзаца свършва, денят ти мина, и сега като спра да пиша, ще дойде твоя край.

(част 2)

            Интересен и игрив обед. Защо ли обед? Утрото и сутринта ги проспах. Много късно си отворих очите. Не съжалявам. Небето току-що е станало бледо синкаво - точно този цвят, който стои толкова нежно на всяка млада дама. Вятърът игриво ми шепне имена - на познати и непознати - с кого ли да се видя днес? Дърветата, птичките и животните си говорят едни на други в този свят, изпълнен с красота. Тръпки ме побиват като си помисля, че може би съм част от него.

• - ТИ СИ ПРОСТО НАИВЕН И ГЛУПАВ - ПРОСТО ЧОВЕК!

Следобед - време за борба. Погледна ли нагоре - глупост - самолети кръжат с прилична доза човешко безумие и самодоволство. Небето - посивяло - но аз знам, че то ще оцелее да го видя пак тъй нежно и красиво. Вятърът е гневен - изпълнен с човешка глупост и смрад. Дърветата - вече само за окраса - на тяхно място никнат сгради. Животните - бягат и се крият - буквално да си спасят кожата. Малцината с късмет - затворени и вързани в някой бетонен затвор.

• - ТИ СИ ВЕЧЕ СЛАБ - ДОЙДЕ И ТВОЯТ ЧАС.

Нощ. Хладна, дори студена. Седя единствен, но не и сам. Вятърът говори си с мен, а животинките живо ме разпитват. Дърветата - сякаш с клони ме прегръщат, а небето - то е толкова красиво, току-що сменило пъстроцветния залез с този манифест на блещукащи звезди.

• - Не си сам? Не ставай смешен...
• - Нали ви казах кой е с мен??!
• - Това не са хора - това са просто предмети, с които си говори един луд.
• - С мен има и много хора.
• - Къде са, не ги виждаме?
• - В тяхното кътче в душа ми.
• - Няма душа - ти просто си уплашен.
• - Както искате, аз съм обгърнат от безкрайна красота.
• - Така мисли, щом искаш, но идва твоят край...
• - Знам, но не е ли красиво?!
• - Ти си луд!...
• - Не е ли вярно, че за да е бил един живот красив, красиво трябва да е свършил?!
• - Край, свършено е с теб!!!
• - Благодаря.