Dec 12, 2006, 4:42 PM

Динозавърът и Тайната 

  Essays
1658 0 5
6 мин reading

   Стъпвам тихо, много тихо. Стремя се да не Го събудя,
но старанието ми е напразно -аз знам, че не мога да  Го събудя.
Поне не сега -в този живот, на тази планета - така презряла от
откривателства...
Мигновение от дългото пътешествие...
или вечност, побрана в един миг... Тогава защо стъпвам толкова тихо?
   Вероятно, за да не събудя себе си!
   Идвам тук толкова смело-самонадеяна.
Знам, че не мога да плувам, дори изпитвам панически ужас
от дълбокото,
но нагазвам смело, все по-навътре, и вярвам,че водата
всеки момент
ще се отдръпне и ще направи Път за избавление.
Дори съм сигурна, затова потъвам все повече и
 повече - надявам се чрез себе си да докажа Чудото.
   Той спи посред пещерата. Милион пъти съм идвала, но
 нямам спомен как стигам до тук. Просто вървя.
Всеки друг би казал, че е непрогледен мрак, но аз виждам прекрасно.
За мен това е най-истинската светлина, защото не разчитам
на очите си да я разпознаят... Виждам
с онова Негово око, което остава будно, дори когато спи.
Той никога не се е събуждал и аз не съм имала шанса да срещна
Истинските Му очи. Оставил ме е да гадая за тях - мълнии... бездни...
или спокойна вода...
   Всеки път разбирам, че съм неподготвена да Го съзерцавам.
Бронираните люспи крият въздишки, за които само аз имам слух.
Другите биха помислили, че това е грохот от разкъсваща се планета,
а аз ги чувам като най-нежната музика...
   Дори не мога да Го обгърна с поглед - толкова е огромен.
Опитам ли се да го сторя - завива ми се свят,
Пещерата тръгва нагоре, а той се слива  неспасяемо с камъните,
аз изтънявам и ставам призрачна от ужас, че няма да Го видя вече.
Пещерата е отворила огромната си паст, зъбите й ме следят - уж
нехайно - но като диви зверове очакват да пролея
една-единствена капчица колебание, за да ми се нахвърлят и
да ме разкъсат.
Но аз не се страхувам - нищо по-лошо от това, да Го загубя, не може
да ми се случи... Въпреки, че не  съм го окрила истински!
   Правя последна крачка, която ме омагьосва... Застопорявам
адреналина си  и Го доближавам.
   Спи, разбира се. От векове нехае за моите идвания тук.
Изранените ми пътеки не Го вълнуват - за Него болката е нещо съвсем непознато. Понякога имам чувството, че Той е единственото
Създание - без сърце, без мисли, без чувства... И ме привлича
като магнит, защото аз непрекъснато се завръщам тук и за
кратко всеки път умирам.
Само така мога да изживея Прераждането. Това е интуицията ми
за истинския Поглед, който до сега не съм срещнала,
но който ме очаква именно Тук! Това ме обърква... Сигурна съм,
че имам Разум, че имам Сърце, но изведнъж, сякаш съвсем безпричинно,
съм сигурна, че не е така. Мисля, че приличам на Него, дори,
че Той не е Той, а е някаква част от мен самата, при това - най-важната.
Разпознавам себе си в нещо, което не познавам.
    Идваме от Друг свят, където сме били едно Цяло!
    Бъдещето...
    Но, за какво Бъдеще говоря? Аз дори не мога да Го събудя,
а ако Го събудя не знам Какво ще правя с Него. Искам да не спи,
но ми е хубаво, че спи, а аз Го гледам и будувам край Него,
завинаги изгубила собствения сън. Страхувам се Неговият
Несън да не развали Магията, че Той няма да е Той,
когато вече е буден...
 
                   .....        .....       .......                                  .....     .....     .....                       .....     .....     .....                                          .....     .....      .....    
 
   Всичко започна от един Сън. Понякога много вярвам
на сънищата си. Тогава отварям очи не като друг път - сетивата
 ми са готови за всемирно възприятие, мозъкът ми пулсира по
 странен начин и изпраща змиевидни послания в посока,
която само на пръв поглед е неизвестна.
Всъщност, тя е предварително очертана и ги очаква, за да ги насочи към точно определено място във Вселената.
    Онази нощ беше странно изтръпнала, аз се стапях в нея - също толкова изтръпнала. Тихо се сливах с Онова Нещо и преживявах най-трепетните мигове - връхлитаха ме непредвидимо и кратко, затова им се наслаждавах
 без остатък, отдавах им се опиянена, имах усещане за докосване
 до нещо прекалено ефирно, изключващо каквато и да е Земна намеса.
Душата ми се разливаше между планетите, всичките й светли и тъмни
частицисе разбиваха на ситна пяна. Аз бях безплътна, безформена,
но в същото време имах най-точната форма и смисъл, чувствах се Открита.
    Вътрешната хармония винаги ми е приличала на извънредно рядък
 антикварен предмет, достъпен за малцина, ревностно пазещи го.
Аз безумно се опитвах да достигна до него, но си мислех, че
всеки път претърпявам провал. Съмнението бе основната преграда
пред това - да осмисля преживяванията си. Неразбираемо защо, очаквах
 да получа някаква сигурност и закрила, усещане за вечност.
Оказа се, че непрекъснато съм имала онова, към което съм се стремяла,
но не съм го разбирала.
   Онази нощ заспах с усещането, че никога няма да се събудя от този сън. Трансформациите в мисълта ми бяха много бурни, изскачаха като бесни светкавици иззад всеки тъмен ъгъл и ме изпращаха все по-наелектризирана и очакваща. Знаех, че Нещо непременно ще се случи.
Нещо, което ще е напълно различно от всяка позната материя,
което ще ме обгърне и ще се слее с мен, защото такова е било
предназначението ми: да се срещна с Него.
    Не зная дали съм Го предизвикала по някакъв начин. Може би е откликнал спонтанно и истински на копнежа ми, защото Го е усетил да се рее в пространството, влудяващо-неориентиран, и е почувствал необходимост
да се превърне в противоположния му полюс, който да осмисли посоките.
Може би просто съм се изпречила на пътя Му, може би Той ме е търсел винаги... Но... сигурна съм, че беше предопределена случайност!
   Заложих предчувствията си на съмнителната карта. Много смело,
защото така заложих себе си - усмивките, сълзите, раните, белезите от
скитанията по мъртвите планети - най-скъпите неща, защото с тях бях заплащала  Проглеждането. Ако си бях останала Слепец, сигурно щях да постъпвам много разумно, да не се впечатлявам, да не складирам тонове угнетяващи въпроси.
Но коя щях да съм тогава? Избрах да Прогледна и това беше най-трудният
 и важен избор. Ала аз прогледнах едва, когато затворих истински очите си!
   Винаги съм Го искала. Просто сега се осмелих да Го назова по име. Имената винаги са били много объркана категория за мен.
Сега Го нарекох с името Му - просто Го знаех - и скочих в бездната, напрегната от очаквания и изплашена от тези очаквания. Очаквания за какво? Къде щеше да се потопи стъкленият ми свят... Но нали точно този прозрачен похлупак
ме задушаваше и аз исках да го премахна.
    Ето така - внезапно, но много предизвестено - Той се появи онази нощ.
    Нито разцепи тъмнината, нито разклати небето... Просто лежеше и ме гледаше. Беше там, имаше Го, очакваше ме, само аз трябваше да намеря верния път. По-късно се замислих дали ме е гледал, но сякаш точно погледът Му
спря всичките ми кръстопътища и събра ги в едно общо начало, и ги пусна
заедно в една посока.

 

© Мариана Папазикова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Понякога ние не сме ние-когато онези Неща,които сякаш нямат име,защото ние се страхуваме да ги назовем,ни връхлитат като лавина,засипват ни,задушават ни...а ние не разбираме,че това са най-истинските,тези,към които цял живот се стремим и израняваме мислите си и ...нозете си.Откривателството е най-прекрасното нещо на този свят-дали това се отнася до теб самия,до друг човек...Откривателството на любовта...магия,която не можем да си обясним-ако можехме,просто нямаше да има смисъл тя да съществува...Но опитите да го направим прави нас самите по-мъдри и достойни за нея...Радвам се,че си откликнала на моя зов за разгадаване на сърцето-тъй прекрасно е това в него,защото е необяснимо!Честито Рождество,много истнски мигове и откривателства пожелавам на теб и на всички хора в този сайт,които неуморимо разплитат душите си и така стават по-истински и по-големи!
  • Магени трябва да призная, че твоят разказ за Динозавъра и Тайната е едно удивително точно изразявяне на някои мои мисли и становища. Винаги съм се възхищавала на хора, които могат да облекат с думи онези прозрения и разгадани тайнства, открити в часовете на деня или нощта. Понякога и аз имам такива прозрения, но не им обръщам внимание - опитам ли се да ги уловя с химикалката те просто изчезват. Дори и толкова дълбоки и призрачни, те си остават просто мисли, появили се в нашия мозък от никъде. Какво ги създава? Не знам точно, но със сигурност не самият ни разум. Той ги черпи от някъде, взима ги на заем. Просто исках да кажа, че нищо никога не е такова за каквото го мислим и че няма нищо непроменимо. Дори да достигнем до предела на интелигентността си не съм сигурна, че отново ще разгадаем тайната. Твоето произведение ми харесва наистина много, защото ме насочва отново да потърся в мрака и да открия бледата следа на живота си, без да си казвам, че няма смисъл. Ще научим много, дори може би един ден и всичко, но ще го разберем ли?
  • Нямаше по какъв друг начин да го определя тук...
    Това си е Започване..
    На Нещо...
    Кой знае какво....
    Мога само да предполатам,след като е продиктувано от толкова истински чувства..
  • специално се логнах, за да ти напиша следното:

    Това твое литературно произведение не е есе, но е Страхотно и Прекрасно навлизане във вътрешният ни свят...

    Поздравления отново и отново за таланта ти!

    п.п. за мен твоя Динозавър си е жив Дракон : ))))))))))))))))))))))))
    поне според описанието на такъв ми прилича...
    До скоро и с нетърпение очакващ следващото ти произведение

  • Много въпроси, изискващи философски размисли за това кой е Динозавърът и каква е Тайната... Не е по силите ми, не и в този час. Може би някоя сутрин, със свеж ум, ще го прочета отново...
Random works
: ??:??