Ден първи:
Гледам се в огледалото. Гледам се и не вярвам на очите си. Това аз ли съм?! Или някой, който удивително прилича на мен, но е по-дебел... Много по-дебел! Не човек, а глиган!

Ден втори:
Аз не се примирявам лесно. Пак се гледам в огледалото. Гледам се много внимателно, изследователски търпеливо, дори научно, антропологично... Гледам очите, носа, устните, формата на лицето - същите са като моите. Майко-о-о-о!

Ден трети:
Пак, пак и пак се гледам в огледалото. Гледам отражението си свирепо, подобно на Робърт Де Ниро във филма "Шофьор на такси", който питаше своя огледален образ: "Ти на мен ли говориш?!" Аз пък питам: "Искаш да ми кажеш, че съм дебел ли?!" И се доближавам застрашително до огледалото, със свити в юмруци ръце, готови да ударят ляв-десен-прав в лицето на болезнената Истина за моите килограми. Но да счупя огледалото няма да бъде решение на проблема. Решението е да започна да отслабвам...

Ден четвърти:
... Отслабвам! Цял ден карам на едни анемично тънки, нещастни солетки и гола вода. Но се чувствам пречистен, ефирно лек и някак си морално извисен, фанатизирам като японски самурай, на когото му предстои достойна смърт в битка. И наистина - решен съм, че ще умра, но ще отслабна! Ще падна в неравната битка с килограмите и моят подвиг ще остане светъл пример и вдъхновение за бъдните отслабващи поколения! Амин!

Ден пети:
Не знам дали ще "падна в битка", но съм на път да падна, където и да е - вкъщи, на улицата или на работното ми място, защото вече съм гладен до припадък. Толкова съм гладен, че две не виждам, както се казва. Всъщност, виждам две... ароматни кюфтета, които една от колежките ми носи в тарелка с намерението да (извинявам се за думата) ИЗПЛЮСКА!... Преглъщам дълбоко и звучно морето от слюнка, събрала се в устната ми кухина и отминавам с гордо вдигната глава. Аз съм над тези неща, разбира се! Но някъде дълбоко в душата ми едно малко, гадно червейче на съмнението, шепнейки, ме пита: "Какъв е смисълът да се лишаваш от малките радости на живота, който е толкова кратък, че утре можеш да си отидеш от този свят, без да си вкусил от сочната, ароматна прелест и вълшебство на две опечени на скара кюфтета?!"

Милост!

Ден шести:
Гладен съм! Толкова гладен, колкото цяла гладуваща Африка. А освен това съм и отчаян, защото съм свалил само един-единствен, мизерен килограм... Не е честно!

Ден седми:
Мразя колежката с кюфтетата! Пак минава покрай мен - бавно и някак елегантно дори, оставяйки след себе си аромата на бира-скара, който ме омайва, попива през порите на кожата ми и достига кръвта. Тя циркулира по кръвоносната система и разнася по цялото ми тяло усещането за бира-скара, което се визуализира от гладното ми въображение под формата на почти реален, но за съжаление - виртуален образ на двете бленувани кюфтета... Един чудовищно хиперболизиран образ на двете кюфтета, големи колкото футболни топки, с вдигаща се от тях пара, които ми шепнат с изкусителен глас: "Моля те, разкъсай ни!"...

Ден осми:
Вече трудно артикулирам членоразделна реч! Имам чувството, че ако си отворя устата, ще измуча като бик в размножителния си период. Превърнал съм се в звяр. В отчаян, гладен и... дебел звяр!

Ден девети:
Пак се гледам в огледалото. Но в едно по-различно огледало - очите на жена ми. Те са последното огледало, което ми остана в отчаянието, последната обратна връзка със света. Оставам изненадан от това, което виждам в тях. Във всички огледала досега се виждах такъв, какъвто ме вижда света - отчаян, гладен и дебел звяр. Но в очите на жена ми още си бях просто един отчаян, гладен и дебел... човек! Любимият ù човек на света!...

Реших, че ще повярвам на това, което виждам там - в очите, които ме обичат. В очите, които виждат човека в мен, дори когато съм се превърнал в звяр. В очите, чиято поезия може да превърне и най-големия звяр в човек.

Ден десети:
Ям! И мляскам като блажен звяр! Какво ям ли?! Кюфтета, разбира се!...