Дозиране на растежа

Светът расте. Светът се развива и се променя. Скоростта с която протичат тези процеси експоненциално се увеличава. С други думи ускорението на растежа от първа степен преминава във втора и така, не се знае до къде ще стигне. Ако това е желан процес от мнозина, дали е толкова естествен за самия свят? Несъмнено много хора ще са доволни от експоненциално нарастващите възможности, които се откриват пред тях. Вероятно те свързват това с увеличаване и на техните възможности за частен просперитет и богатство. Според Нео-либералните философи, този процес е все повече желан и неизбежен. Според тях увеличаването на частните възможности на индивида води до увеличаване на възможностите на вида и на общото благо.

Дали е така? Устойчив ли е тоя растеж? Води ли той до стабилно и безопасно нарастване на общото благосъстояние, чувството за удовлетвореност и щастие?

Тези и още много въпроси стоят на дневен ред пред световното общество. Несъмнено те ще получат своят отговор и от това, колко той ще бъде справедлив ще зависи по-нататъшното обществено развитие на все повече глобализиращия се свят. Но има още един въпрос, който изпъква с все по-голяма сила и скоро ще се превърне в не търпяща отлагане дилема. Вероятно той все още не е осъзнат и поставен на дневен ред пред човешкия вид, макар, че този вид подсъзнателно винаги си го е задавал. А според мен има голяма доза страх от ясното му формулиране.

Всички знаем фразата на известния със своята безкомпромистност римски император Нерон. „След мен и потоп!“ Макар да не е сигурно, че точно така е звучала тая страшна реплика от устата на Римския подпалвач всеки, малко или много я е осъзнавал, като едно крайно егоистично разбиране, водещо до разрушителни и безотговорни действия. Но нека помислим, нима тази „максима“ не е станала водеща и не определя поведението и на мнозина от съвременниците ни? Нима тя не е залегнала, както в личностното отношение на индивида, така и в общото държавно отношение на повечето днешни „прогресивни“ нации? Нима личностното добруване не влиза в противоречие с бъдещото добруване на вида? Кой ще отрече, че все по-експоненциалното развитие на съвременните общества не води до все по-бързото изчерпване на ресурси и унищожаване на хабитат? Ако е така, тогава защо се учудваме на думите на Нерон, че не се интересува от това, което ще наследи света след него, дори това да е и един потоп?

Тези и още много въпроси отдавна зреят в главите на мнозина от нас, които не са толкова алчни и не желаят на всяка цена да прогресират до невиждани размери. Да, ние също искаме достоен и задоволен живот. Но не бихме искали това да става за сметка на бъдещото добруване на децата ни. Затова се съобразяваме с размера на своите желания, макар ясно да виждаме, че не всички го правят. Да, понякога се ядосваме справедливо на необуздания стремеж на другите, опитваме се да ги вразумим, не рядко ги укоряваме… но какво постигаме. Най-много да осъзнаем ясно поговорката, че докато умните се наумуват, лудите се налудуват. И толкоз. Това са два различни свята. Два различни усета за отношенията ни. Към света и един към друг. Мъдро е да го провидим и разберем, трудно е да го приемем. И е велико, ако успеем, да го впрегнем и да го накараме да работи.

На други места не рядко съм писал за социалния въпрос и мястото на неговото разрешаване в съвременното общество. То е само част от разглеждането на настоящата тема. Тук трябва да се включи и темата за екологичното развитие, като нетърпяща отлагане дилема. И за да бъде балансирана нашата студия несъмнено трябва да засегнем и темата за растежа и просперитета на обществото, като една толкова желана и според някои – естествена еволюция. Но как да се уравновесят всички тези аспекти на съвремието, така, че да се получи един справедлив и задоволяващ баланс? Вероятно не всички ще бъдат доволни и щастливи. Не може да се изпълнят желанията и на кротките агънца и на жадните за кръв вълци. Отдавна съм загубил вяра в общото добруване и просперитет. Каквито и норми да бъдат писани, каквито и закони да творят мъдрите легати не може да бъдат удовлетворени желанията на всички, С други думи все някое агънце ще бъде изядено, и все някой вълк ще остане гладен. Знам, че мнозина от вас ще кажат, че трябва да се задоволят по-голямата част от обществените индивиди, по възможно най-справедливия начин.

Да, но този начин още не е намерен, според мен. В подкрепа на думите ми са все по-дълбоките и кървави конфликти, на които сме свидетели в съвремието ни. Колкото медиите да преекспонират грозната действителност (добрите новини не хранят вестника) самите ние може да почувстваме все по-осезателно негативното въздействие в много отношения. Климатични промени, поскъпващи цени, избуяваща агресия и още редица отрицателни черти на съвремието ни не спомагат нашата вяра в доброто, в справедливостта и в надеждата. Вероятно мнозина ще кажат, че винаги така е било и затова така трябва да е и да бъде. Това е тяхното верую и то ги мотивира в своето егоистично развитие. На другите ще кажа, че много пъти съм опитвал да ги разубедя и никога не съм успявал. Ето един съвсем пресен случай, който разказвам от първо лице и който разкрива до голяма степен нивото на съвременните ни отношения.

Само преди седмица почивах тихо на една градска пейка след напрегнат работен ден. Като отявлен интроверт не обичам много чуждата компания. Затова се бях разпрострял на почти цялата сенчеста пейка и не желаех някой да ми досажда. Освен това имам силно чувство за лично пространство във все по отесняващия ни свят, което бе вероломно нарушено. Какво се случи. Един индивид, ближещ сладолед, се упъти към мен и с кос поглед попита дали малкото останало незаето място на пейката е свободно.  Бързо отговорих, че не е заради причините, писани по-горе. Отрицателния ми отговор видимо не въздейства на индивида по никакъв начин и заявявайки, че пейката е обществена тръшна масивното си тяло до мен. Спокойно му обясних, че мястото не е свободно, както вече му бях казал, измислих си, че чакам някой и го помолих с най-учтивия глас на който бях способен в тоя момент да стане и да се премести. Реакцията му не бе по-голяма от тая на близката кофа за боклук. Просто продължи необезпокояван да си ближе сладоледа и да гледа невъзмутимо напред, сякаш никой не говореше с него. Реших да втвърдя тона, снижих регистъра с една октава и му посочих една пейка, която макар и обляна от слънцето бе свободна. Молбата ми да се премести остана отново безответна, а по реакцията на тялото му разбрах, че той не бе готов на никакви компромиси по отношение на току що „завладяната“ територия. Тогава реших да включа по-груби похвати от богатия ми речников арсенал и преминавайки на ти почти ултимативно му заповядах да се премести. Вероятно индивида е приел думите ми за недопустима вербална агресия и успя да отдели едно вулгарно изречение, с което явно целеше да отвърне на удара и да спечели битката. Това не ме обезкуражи и в следващите десет минути  го засипах с поток от логическо обосновани тези, доказателства, въпроси, изводи, умозаключения и преки обяснения за несъстоятелността на цялото му поведение, за отношението му към света и околните и за липсата на каквито и да са културни взаимовръзки в поведението му и как това влияе на обществото. Вметнах и това да не се учудва, ако освен вербална, получи и чисто мануална или дори обикновен ритник от някой по-невъздържан и агресивен тип. През цялото това време индивидът не показа с нищо, че е чул или разбрал нещо от това, което му говорех.

Доизблиза си сладоледа, стана невъзмутимо и си пое по пътя. Тогава се сетих за мъдрите слова на случаен спътник във влака от студентските ми години. Тогава имах отново неблагоразумието да попадна в спор със случаен индивид с който си сблъскахме конете в купето. След дълги и мъчителни спорове, безплодни аргументи и усилия да се възцари здравия разум моя опонент отиде да изпразни пикочния си мехур и докато се занимаваше със тая неотложна дейност възрастен господин (тогава – другар) ми даде кратко, но безценно напътствие, което явно не е толкова лесно за спазване.

• Сине  –  обърна се свойски към мен възрастният  Опитвал ли си в ракиена чашка от петдесет милилитра да налееш един кубик вода – като видя неразбиращия ми поглед продължи – Недей да опитваш. Тя винаги ще си побира петдесет милилитра и нито милиграм повече.

Да, капацитетът на някои хора никога няма да се промени и те могат да приемат и обработят само толкова информация, колкото им позволява малкото, набраздено от една мозъчна гънка мозъче, което лесно можеш да сбъркаш със лъщящите им задни части. Всеки опит да ограмотиш или да всееш някакво първично чувство за справедливост или поне малко обществена отговорност в такъв индивид е обречен на неуспех. Повярвайте ми, не си заслужава усилията. Те ще бъдат напразни. Затова народът е казал, че по-умният отстъпва.

И тук идва мястото да анализираме тези отстъпки, за да решим дали те няма да доведат до някои сериозни и не дотам желани последици. До кога и до къде може да се отстъпва пред арогантността, магарешкото упорство и безочие? Редно ли е да се правим, че не ни засяга, щом не рядко страдаме от него? Каква е неговата алтернатива? Има ли начин това безочие да бъде канализирано и да послужи на едни прогресивни и полезни цели? „Дай му работа и му гледай сеира“, „Луд умора няма“. Има още редица народни мъдрости, извлечени от патилата на страдалците. Но ние трябва да се концентрираме върху наболелите проблеми и ефективните методи за тяхното разрешаване, докато не са се превърнали в неразрешими дилеми. Светът и обществото ни задължават да направим това. Аз силно се опасявам, че не разполагаме с много време.

Затова мислете…