Излизам от входа, бързайки за работа и стигам до следващия блок, където по това време често засичам дядо Илия.
Когато имам повече минутки, с него разменяме по някоя друга дума, защото и за двама ни е приятно да обсъдим състоянието на климата и пейките на отсрещната градинка, където израснаха и нашите момчета.
Днес успявам вървейки да подхвърля, че навън е много горещо и дано вече да се промени, като го поглеждам със загриженост. Той потвърждава, че наистина е голяма жега, но и скоро ще мине.
"Да го променят както искат" - заключва накрая шеговито и си казваме до скоро. Дълго след това, кой знае защо лицето ми осезаемо свети.
Шепа думи, в един миг от лятото, в който слънцето изсушава бързо всяка мисъл, и той, като пазител на утрото, застанал на обичайното място пред блока, където има сянка, осъзнал миниатюрността на всичко, весело загатвайки, че сме малки и има там някакви други, които решават кога и как да променят времето.
Запомнени някога образи сами се отключват, докато метрото гръм ...