Прохладна тъмна нощ отново посети душата ми със спокойния ръмеж на дъжда, той охлаждаше тялото ми, но не можеше да отмие мислите ми. Душата ми се луташе между надеждите, които бяха дълбоко потънали в локвите наоколо, образували река. Реката се бе насочила стремително надолу, оттичайки се бързо, разрушавайки и завличайки всичко наоколо, опирайки се на единствената възможна опора, която можеше да ме спаси - вярата, която ме задържаше и ми даваше нови сили да продължа да плувам. Мечтите ми помагаха да изплувам. А пътят ми продължаваше да се върти в един водовъртеж до безкрая на силите ми...