Един пейзаж

Звездите... Те винаги са ми вдъхвали сила и увереност, че съм способна на всичко; давали са ми нова надежда, че ще се оправя, дори ситуацията да изглежда ужасна; успокоявали са ме, дарявайки ми желание за живот.
Стоя сама на плажа при морето. Небето е осеяно със звезди, които весело блещукат над мен, създавайки най-дивната и уникална гледка, която съм виждала някога. Морските вълни игриво се разбиват в скалите със звук, галещ ухото, звук като песен, звук, сякаш танцуващ в синхрон с мислите ми. Хладният вятър гали всеки кичур от косата ми, придавайки му жизненост, докосва нежно всяка част от тялото ми и аз изтръпвам, но не от студ. Блестящите светлини обграждат целия плаж, придавайки му още повече красота, напомняйки, че все пак светът същесвува там някъде отвъд тази сцена. Целият пейзаж напомня повече за мечта, отколкото за реалност.
Аз най-накрая съм тук, точно, както исках, както съм си мечтала винаги, и всичко е много по-прелестно, отколкото някога съм си представяла. Имам чувството, че сънувам, но, Боже, не! Нека не е така, защото това ще ме довърши...
И все пак аз съм тъжна. Спокойна и доволна, но тъжна. Ликуваща заради приключението ми, но тъжна. Защото какъв е смисълът да бъдеш щастлив, какъв е смисълът да сбъднеш мечтата си, ако няма с кого да го споделиш, ако няма на кого да отдадеш дори малка частица от това, което чувстваш? Какъв е смисълът да си обграден с хора, когато в този момент, точно в този момент, си сам?
И макар всеки ден в мечтите си да искам да бъда тук, да копнея за точно това изживяване, в този момент духом съм някъде далеч от тук... Някъде, където си ти...