Едно признание

"Една приказна малка фея, потънала в морето от своите сълзи"

Толкова много ми липсваш...

Толкова силно желая пак да почувствам топлината на прегръдките ти - толкова силно не съм желала нищо друго!

Затварям очите си и виждам теб - тичаш към мен, прегръщаш ме така силно и нежно едновременно, както единствено ти можеш и ми казваш, че ме обичаш, че никога повече няма да допуснеш да съм далеч от теб, да те подминавам, да не ти говоря! Не ме пускаш от прегръдките си! Плачем и двамата, плачем, защото се е сбъднала мечтата ни, единственото ни желаение да почувстваме пак топлината на другия, да усетим аромата му и да чуем гласа му, така близо, така нежно, както само ние си го знаем!..

Но това, това е само една мечта... блян... жажда... А какво става, когато отворя очите си...?

Да, отново плача, това е единственото общо нещо с картината, която виждах до преди секунди, затваряйки очите си!

Сега е студено, тъмно, страшно, мъчително, изпълнено с толкова много мъка, тъга, сълзи и болка...

Не спирам да мисля за теб! Не спирам да мечтая за теб! Не спирам те търся теб и обичта ти към мен във всичко, което ме обгражда! Казвам си, мисля си... ВЯРВАМ, че ти също все още ме обичаш, все още мечтаеш за мен, че и ти като мен често плачеш и се измъчваш, не знаейки какво става в мислите и сърцето ми. Но защо всички и всичко около мен сякаш ми крещят "Не, не е вярно! Той те преживя, не разбираш ли? Той продължи напред и те забрави, не виждаш ли?"

Всички и всичко, а дори и ти... Виждаш ме, отминаваш ме, макар и да е с дълбок срам, страх и вина в очите! Познавам тези очи, това  са очите, които ми казваха "Обичам те", тези светещи пламъчета, които заличаваха всяка една лоша случка, събитие или спомен, тези дълбоки очи, които не един и два пъти бяха пълни със сълзи докато изричаше "Винаги ще те обичам, защото ти си моето момиче. Запомни това!"

Имаш си друга сега, нова любов, казват... Ах, защо не мога да приема, че ти целуваш друга? Че я прегръщаш и държиш нейната ръка така, както държеше моята? Или пък, че я даряваш всеки ден с усмивката си, която аз толкова жадувам да видя?

Не спирам да се питам дали си щастлив с нея? Дали наистина си ме преживял? Дали наистина продължи напред? Дали тя е твоето момиче? Дали си влюбен? Дали  всеки ден се събиждаш, а и заспиваш с мисълта за нея? Дали нямаш търпение и броиш минутите до мига, в който ще я видиш? Дали пеперудите в корема ти бушуват при мисълта за нея? Дали я наричаш, както наричаше мен? А дали ù казваш, че тя е всичко за теб?...

Толкова много въпроси, и толкова неясни отговори!

Вярвам и не спирам да вярвам, че отговорите на всички тези въпроси са отрицателни... защото... защото не е така... аз... аз просто.... сърцето ми ще спре... ще си отида от този свят... Би ли позволил това?!