Посърнало листо се откъсна от клона на дървото и бавно полетя надолу, натежало от дъждовните капки. Дъждът ръми равномерно и спокойно, смесва се със сълзите и земята жадно го изпива. С всяка своя крачка се чувствам все по-самотна и предадена; с всяка моя крачка пада по едно листо, умира по един спомен. Никога до сега есента не бе ме карала да се чувствам нещастна. Дори напротив - възхищавах се на пъстрия подвижен килим, без който асфалта изглежда така скучен! Сега ми е мъчно за листата, за красивите моменти, в които бяхме заедно. Всичко ми напомня за теб: хладният вятър, който си играе с влажната ми коса; ситните капчици, които целуват лицето ми; есенното слънце, което плахо се усмихваше, докато не го скриха мрачните облаци...

  Преди оприличавах листата на весели пламъчета, а сега са придобили цвета на гаснеща жарава. Къде е огънят в теб? Къде е топлината, с която ме обгръщаше? Няма ги? Заминаха заедно с лятото... Сега усещам само хлад, ледено безразличие. Не, не искам да живея така - отхвърлена! Нима пламъкът между нас угасна? Той може би, но има едно нещо у човека, което никога не умира - надеждата. Надеждата, че отново ще настъпи пролет, че стопеният сняг ще отмине спомена за студа и болката, за самия теб. Но тогава слънцето няма да свети с твоята усмивка, пролетният дъжд ще ме целува с нечии други устни и други ръце ще си играят с косата ми...

  Как ми липсва всичко това! Колко е красиво усещането в теб да танцуват хиляди пеперуди, сърцето ти да бие в ритъма на горския поток, да се носиш на крилете на птиците, да си влюбен! Но това сега ти е чуждо, нали? Нима още в началото си ме заблуждавал? Всичко е било лъжа...!

  Студеният вятър откъсна последното листо и дървото остана самотно и голо като душата ми. Отлетя последният фалшив спомен и падна мокър на сивия асфалт.