Обичам есента! Мъдра, тиха, носталгична… С шумоленето на сухи листа и крясъкът на птици. С преливащите се цветове… и аромата на печени чушки… С падащите по земята кестени… Есента – тя е загадъчна, цветна, непредсказуема… Обичам я, но винаги съм я възприемала и като време за равносметка. Време за размисъл и за промяна… Време да погледнеш в сърцето си…
Понякога си мисля - Какво правя с живота си? На къде вървя и искам ли да стигна там, за където съм тръгнала? А може би е по-добре да се спра на едно място поне за миг… Усещам се в безтегловност… Чувствам се изгубена… Ненужна за никого… Може би е време да се огледам около себе си… И в себе си, за да видя колко светла е душата ми… Да преглътна съмненията и да протегна ръка…
Както всеки и аз нося белези в душата си. Спомени за рани, от които боли и затворих сърцето си, казвайки си, че това няма да се повтори, че повече няма да се доверя… само и само да спра болката да нахлуе отново в живота ми… Всяка рана ме направи по-силна… Всеки белег е до ...