Събудих се с главоболие. Още преди да си отворя очите, исках да заспя отново. Не исках да се събуждам и да чувам гласа му. Уви, бе прекалено късно.

-          Добро утро - отвърна ми той.

-          Не е добро. Щом се събуждам и ти пак си тук. Не може ли поне един ден да замълчиш и да ме оставиш да си живея живота? - изсумтях аз, все още сънена и с разчорлена коса. Не мога да се занимавам с теб... По- добре да отида в банята и да се приготвям за работа.

Той нищо не каза и аз с лаконични и не много уравновесени движения, се надигнах тежко от леглото. За щастие, вратата не се изпречи на пътя ми и първата мисия за деня бе изпълнена.

Докато си миех зъбите, той нищо не каза. Явно все още спеше. Даде ми достатъчно време да се плъзна в кухнята, да сложа каната за кафе и да си направя закуска. Все още спеше и имах време да се измъкна преди да се е събудил и той. Ако ли пък нямах този късмет, поглеждах неволно часовника и се изстрелвах да се приведа в приличен вид преди работа. Предното твърдение е малко пресилено, имайки предвид, че нито използвах грим, нито дори имах и намерение да използвам.

Понякога ставах по-късно сутрин, за да изляза от неудобството  да си говоря с него сутрин, защото нямах достатъчно време. А когато стигнех до автобусната спирка, целенасочено слушах музика, за да не мисля. Не исках да мисля за нашите разговори.

Най-обичам да се концентрирам в работата си, защото за момент, от едни кратки девет часа, забравях за него. Нямах време да анализирам какво иска той, какво трябва да направя и защо все така ме тормозеше. Работата ми помагаше. Даваше ми извинение пред него.

Когато той се обадеше, или не му вдигах, или просто му отговарях:

- Няма време! Като се прибера ще говорим.

Но времето си минава, а той не ме оставя. Вечер се оправдавах, че съм изморена. Или пък, че имам много други неща за вършене и не мога да се занимавам с неговите мелодрами.

Така си минава времето, ден след ден. Той иска да си говорим, а аз го отбягвам. Но не всеки ден е успешен. Днес не успях да избягам.

След работа се прибрах, излегнах се на леглото и си отворих компютъра. Както всеки ден, отворих си фейсбука и се разрових да вида какво става из живота на хората. И той ме издебна в неудобен момент, когато гледах снимката на една стара жена. Каква доброта, какво спокойствие се излъчваха от нея. Как ù завиждах! Бръчките по лицето ù, дрехите, всичко в нея излъчваше онази топлина, която толкова ми липсва. Липсва ми онзи поглед, който ти казва:

-          Всичко ще е наред. Господ винаги ни помага.

И само този поглед е достатъчен, за да ти върне вярата в бъдещето. И се питам: Защо? Защо след толкова години, тя има тези сили и тези мили очи. Едва ли пенсията ù стига да си позволи много, но тя я има тази вярна.

И ми напомня моята сладка баба, която с нетърпение чака да и се обадя и да ме види. И тя има същия поглед. Уви, аз съм прекалено заета с работа или с чистене, или с всякакви такива неважни неща, за да направя онова лесното - да вдигна телефона и да ù се обадя. Простите неща не винаги се обясняват, та било то и с рационални причини.

Надвесил се над мен, и пак започна:

-          Защо си такава? Какво искаш?

-          Искам да съм щастлива... Толкова ли е сложно? - отворих с въздишка.

-          Ами за теб явно... И какво правим сега?

-          Нищо. Опитвам се.

-          Как?

-          Боря се.

-          За какво?

-          За един по-добър живот.

-          И има ли смисъл.

-          Има... как да няма.

-          Тогава защо си нещастна?

-          Защото ми липсват... Липсват ми хората, липсва ми семейството. Липсват ми безсмислените спорове. Липсва ми майка ми да ме ядосва, да ми се кара, че съм взела вестника от масата и после не съм го сложила на мястото му.

-          Много е просто. Отиди и я виж.

-          Де  да беше така.

-          Ами как да е?

-          Трябва да мисля за работа, за квартири... за бъдещето. За всичко.

-          А тя?

-          Тя си е вкъщи... в България.

-          На нея да не мислиш, че и е по-лесно.

-          Не мисля. Просто не искам да мисля, защото ми липсва. Адски много ми липсва. И ти пак започна... Няма ли да си лягаш? Няма ли да ме оставиш намира?

-          Не!Трябва ли?

-          Да, трябва. Не искам да си говоря с теб. Ти само се измъчваш.

-          Не те измъчвам. Ти сама се измъчваш.

-          Като си толкова мъдър, кажи ми какво да направя.

-          Не знам. Животът си е твой. Ти сама си решаваш.

-          Аз съм решила. Решила съм да се боря.

-          За какво? С Кого? Остана ли някой от приятелите ти. Кога намираш време за тях, за онези, важните?Нали твърдиш, че семейството ти липсва.

-          Престани! Махни се!

-          Ще се махна... малко остана... но не забравяй, аз ще съм тук и ще чакам. Ще чакам един ден да се събудиш, и да решиш какво искаш.

Пуснах си отново музика и се вслушах в текста. Исках да забравя думите му. Замислих се за работа, за всичко, което се случи днес и забравих. Той млъкна и сякаш го нямаше.

Аз знам, че той е тук и чака удобен момент, да ми напомни, да ме изкара от равновесието. И чака спокойно, защото знае, че колкото и да го заглушавам, той пак ще се върне. Аз може да градя стени, но той намира начин да ги премина и да ме разплаче. И ще чака, ще се бори с мен... Аз ги строя все по-високи, но той се връща по-силен от преди. Само ме моля за едно едничко нещо: Дано някой ден не се обърне към мен и не ми каже: Постигна, каквото искаше, но ми кажи сега - на колко от твоите победи майка ти беше там и с горд поглед ти каза: Обичам те? Докато ти се разхождаше в мола, знаеш ли как баба ти искаше да те прегърне? Знаеш ли колко тя милееше за теб, а ти не се върна.

Избърсах сълзите, заглуших гласа на сърцето и се концентрирах върху песента. За какво се разстроих толкова? Животът си продължава. Той пак ще се върне, но този път ще имам отговор на неговите въпроси. Дано, защото не е лесно да кажеш на сърцето да замълчи, когато един поглед му дава силата да попита защо, а отговор на въпроса няма.