Надвесен като олимпийски бог над ранната гъста мъгла, стоях на балкона, стъпил с боси крака върху хладните напукани плочи. Запалих ментова цигара, държейки в ръка „Кен“- че енергийна напитка в запотена метална кутия и капчиците по нея бавно и синхронично удряха пода, издавайки съвсем невинен и едва доловим звук в тишината. Часът бе седем без петнадесет. Наслаждавах се на спокойствие на гледката, докато с брутален замах наоколо внезапно се разнесоха ударни метални акорди. Неочаквано купчинка пепел покри краката ми - сякаш великан с исполинска цигара се бе изкусил да се присъедини към моята уютна компания. Само след секунда до нозете ми падна странна птица – опожарена, със счупено крило. Аз се сраснах за миг с прозореца, оглеждайки в шок създанието. Димеше и гореше като факла, а пламъците на горящото й тяло осветяваха дълъг и безкраен тунел в заобикалящата ни мъгла. Животното не агонизираше, напротив, то бе жизнено, а в окото му блестеше протяжна сълза, отразяваща очакване на протегната към нея ръка. Изглеждаше сякаш по природа беше родена от огъня, а безпомощното й състояние се дължеше на прекършеното й тънко крилце. Обзе ме жал и мъка, импулсивно я грабнах в ръце, без да се замисля, че мога да се изгоря. Изведнъж почувствах покъртителна болка. Дланите и пръстите ми бяха придобили катраненолилав цвят, но не захвърлих странната птица, а я отнесох бързо в хола. Сложих я върху сухата вана, светкавично взех превръзка от аптечката на пода в ъгъла на банята и почнах да превързвам счупеното крило. Превръзката димеше като запалено бунище, но… ухаеше на ароматна соева свещ. Бях се паникьосал, сблъсквайки се с нещо толкова непознато за мен. С няколко пласта от снежнобялата марля завих счупеното крило, но пламъците продължаваха да мятат дълги огнени езици около крехкото й телце. С ръце - облени във водопад от тъмна кръв - оставих неочакваната си гостенка в клетката на папагала, който избяга още в моето детство. Седем дни обгрижвах тази свъхестествена птица непрекъснато, не отделях поглед от нея! Странен екземпляр! Странна птица! – повтарях си, поглеждайки към клетката. Проверих набързо в интернет що за същество може да е, като помествах в търсачката кратко описание на външния й вид. Думата „Феникс“ се пръкваше при всяко търсене. Чудех се дали не халюционирам. А може би сънувах? След седмица крилото й оздравя и сега тя изглеждаше красива, изящна и галантна. Привързах се към нея, но тъй като за мен самия свободата е приоритет и най-насъщна необходимост, на седмия ден реших да я пусна на свобода. Бавно, със сълзи на очи отворих ръждясалата клетка. Тя разпери криле и излетя от нея като затворник, пуснат на свобода. Преди втория, по-мощен замаха на крилете си, тя обърна глава към мен, погали ме с поглед, в който вместо сълза, сега струеше благодарност, а оперението й в този миг озари с пламъците си цялата ми душа. Излетя в пустотата в същия час, от същия балкон, като в деня, в който неочаквано се озова в дома ми. Утрото пак беше мъгливо. С всяка секунда се отдалечаваше сред сивкавосините дипли на мъглата, накрая се превърна малка точка и изчезна. Отиде си, но остави топлина и светлина в дома ми и знам, че те никога няма да си тръгнат оттук. Отиде си, но остави при мен част от своята огнена същност - едно неописуемо странно сияние. Но не знам защо - от деня на раздялата ми с нея - започнах да усещам душата си затрупана с купчини сухи съчки, които щяха да горят до безкрайност.