Гледам хубав филм за отминало време и си мисля: животът не е нещо извън нас. Изглежда много явен извод, нали? Дори какъв извод?! Въпреки че несъмнено сме наясно с това, често имаме усещането и правим нестихващи опити да се убедим, че не е точно така. Признайте, не сте ли си помисляли, че животът ви води свой собствен живот? Че не го управлявате и или се носите по течение, или все плувате срещу него?
И си казвам: нека си създаваме емоции. Напълно (не)умишлено. Напълно (не)съзнателно. Не сме ли извъртели/извратили представите си, смятайки че животът по-скоро трябва да е банално сив. Имам усещането, че когато си доставяме радост, чувстваме как в това удоволствие може да избягаме за малко. Да се скрием за известно време и после пак по сивата пътека. До следващия момент на житейска наслада. Нека си създаваме емоции. Хубави. Усмихнати. Когато се разхождаме в парка, а слънцето се е разляло над нас; когато сме на кино с приятели; когато сами вкъщи си пускаме филм от средата на миналия век и см ...