Графоманът
Графоманът
За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
В. Ханчев
За пореден път се преглъщаше, изяждайки сянката си. Сам. Уморен, уязвим, унизен...
Усещаше, че го наблюдават, с всяка една власинка от тялото си.
Паразитни звуци долитаха отдалеч и полепваха по замъгленото му и болно съзнание.
Демоните идваха!
Долови дращенето на нокти по паркета. Обърна се – празна стая. Призрачната светлина от настолната лампа страхливо облизваше ъглите. Отдавна не беше ставал от стола. Толкова отдавна. Не помнеше откога...
Очите му – зачервени, изтощени, празни. Взираше се, търсеше, но там, там нямаше нищо...
Знаеше, че времето му изтича. Не искаше много - само да пише, да пише, да пише. Да изпише себе си, да се остави разпънат на белия лист. Да разказва за вяра, за любов, за мечтите...
Като гонг прозвуча тихото писукане на часовника в пустата стая и го изтръгна от транса на самосъжалението. Поредната отронила се прашинка от ревера на вечността.
И изведнъж нещо в главата му се скъса. Болка размаза зрението.
Започна да пише – бързо, панически, отчаяно! Думите излитаха изпод пръстите му нерафинирани, петролно сурови и сиви. Не знаеше дали някой ще прочете написаното, а не го и интересуваше. Страница след страница затрупваха бюрото. Купчината листа се завъртя в бесен вихър около него и падна на пода.
Усети как болката вибрира с все по-голяма сила в тялото му. От слепите му очи потекоха сълзи и покапаха по листата, смесвайки се с пепелта от цигарата.
Дори и зацапани с кал, думите бяха невероятно красиви.
Още една страница. Нов ред, ново изречение, точка. Още едно, главна буква, две запетаи – поредното изписукване на часовника индикира края.
Графоманът умря! По средата на изречението. Без многочие... От глад!
© Филип Филипов All rights reserved.
