Хората в живота ни
1 min reading
Промените са хубаво нещо, ще кажат някои, други пък - че са необходими.
Каквото и да ми казват другите се убедих, че те са просто неизбежни.
На повечето от нас ежедневно ни се налага да се справяме с всякакви трудности. Начинанията ни, дори и нравите ни, търпят промени. И макар и да не вярвам,
че човек се променя, си мисля, че всички тези обстоятелства в живота му го принуждават до някаква степен да "привикне" с обстоятелствата.
Още преди известно време осъзнах, че в живота няма вечни неща. Няма вечни хора, на които да разчиташ, а дори и да има някои "константи", никога не може да си напълно сигурен за всеки, нали така?!
Срещам хора, най-различни, всеки ден. Едни добри, едни по-неприятни. Сама избирам приятелите си и до каква степен да им се доверя. Решенията за това са комплексни, но повлияни до известна степен от миналите ни взаимоотношения. Както и да е, миналото не е показател за настоящето или поне не главен. Но какво става с тези приятели, които в даден момент, умишлено или не, се отделят от теб? Как се чувстваш ти? Естествено, по-силните (особено тези, които само поддържат илюзията за пред хората) ще кажат:" Че какво ми пука, като не им е изгодно - пътят..."
Но аз лично не вярвам, че когато някой ти е бил приятел или близък, или просто човек, за когото ти е пукало, може да не засегне чувствата ти с отсъствието си. Поправете ме, ако греша. Уловката за мен е просто да се научим да ги пускаме. Да приемаме живота с оптимизъм, бил той и необоснован смислово. И така принудена от обстоятелствата се научих да "пускам" хората от сърцето си. А начинът?
Като просто се радвам на новите хора около мен. Въпреки урока, който научих, все още понякога ми е трудно да поддържам тази фасада. И в моменти на колебание ставам отново слаба. Никой не е перфектен, нали така?
Няма лошо обаче да се стремим към това. ;)
Не се отдавайте на болката или депресията, никой не го заслужава, ако е решил да не бъде до вас!
Каквото и да ми казват другите се убедих, че те са просто неизбежни.
На повечето от нас ежедневно ни се налага да се справяме с всякакви трудности. Начинанията ни, дори и нравите ни, търпят промени. И макар и да не вярвам,
че човек се променя, си мисля, че всички тези обстоятелства в живота му го принуждават до някаква степен да "привикне" с обстоятелствата.
Още преди известно време осъзнах, че в живота няма вечни неща. Няма вечни хора, на които да разчиташ, а дори и да има някои "константи", никога не може да си напълно сигурен за всеки, нали така?!
Срещам хора, най-различни, всеки ден. Едни добри, едни по-неприятни. Сама избирам приятелите си и до каква степен да им се доверя. Решенията за това са комплексни, но повлияни до известна степен от миналите ни взаимоотношения. Както и да е, миналото не е показател за настоящето или поне не главен. Но какво става с тези приятели, които в даден момент, умишлено или не, се отделят от теб? Как се чувстваш ти? Естествено, по-силните (особено тези, които само поддържат илюзията за пред хората) ще кажат:" Че какво ми пука, като не им е изгодно - пътят..."
Но аз лично не вярвам, че когато някой ти е бил приятел или близък, или просто човек, за когото ти е пукало, може да не засегне чувствата ти с отсъствието си. Поправете ме, ако греша. Уловката за мен е просто да се научим да ги пускаме. Да приемаме живота с оптимизъм, бил той и необоснован смислово. И така принудена от обстоятелствата се научих да "пускам" хората от сърцето си. А начинът?
Като просто се радвам на новите хора около мен. Въпреки урока, който научих, все още понякога ми е трудно да поддържам тази фасада. И в моменти на колебание ставам отново слаба. Никой не е перфектен, нали така?
Няма лошо обаче да се стремим към това. ;)
Не се отдавайте на болката или депресията, никой не го заслужава, ако е решил да не бъде до вас!
© Ивелина All rights reserved.
