Седя на моста и гледам напред в посоката, наречена хоризонт. В далечината, където залезът се сбогува с мен, галейки ме с лъчите последно за днес. Олицетворението в моето лице е показателно, стоплящо погледа ми и оставяйки печат в душата. Топло и нежно, истински вълшебно… това ще остане във времето,  когато той си почива.

 За да се появи отново сутринта, там в далечината, наречена хоризонт. Изгревът - събрал нова енергия и сила, с която да ме огрее, напомняйки колко близки можем да бъдем.

 Седейки на моста и съзерцавайки го, а той стоящ срещу ми, огряващ всяка частица от мен, все едно го прави за първи път. И ме понесе отново на крилете от своите лъчи така, както самo той го умее. Усмихвайки се, ще го прегърна с желание… знаейки, че всеки изгрев е ново начало, хоризонт на безбройни мечти!