„Тогава принцът коленичил и се опитал да пъхне крака на Пепеляшка в стъклената пантофка."
Наистина не забелязах, че има смешен нос...
Изглеждаше далеч по-добре издокаран в скъпи дрехи...
Изобщо не е толкова привлекателен, колкото ми се стори снощи...
...Затова ще се престоря, че тази стъклена обувка ми е тясна!...
Защо никой никога не се е замислял какво щеше да стане, ако подобни мисли минеха през прашната, но красива главица на Пепеляшка? Една приказка за Принцесата, която се изнася от бащиния си дом, взима три висши и две полувисши, настанява се в малък, но уютен апартамент с достатъчно голям гардероб, който да побере всички 250 чифта стъклени пантофки марка „Маноло Бланик", оглавява собствена фирма за връзки с вълшебната общественост, и съвсем между другото пуска собствена линия дрехи и козметика „Приказна Принцеса", без разбира се да забравя да излиза по „женски" с Рапунзел и Спящата Красавица да пият по един коктейл „Отровната Ябълка" в таз-месечната топ странноприемница според вестника „Средновековни събития". Колкото до принца и неговото „заживели щастливо до края на дните си", той се намира мнооооого назад в дългосрочният план на нашата Принцеса.
Според мен това е една напълно реалистична и модерна приказка за едно напълно реалистично и модерно момиче в днешно време. Истинската любов често не успява да се вмести сред вълнуващият живот на една такава „принцеса", а ако все пак се намери време за нея, тя почти никога не е свързана с някоя личност от благородно потекло, ами младежът, с когото се засичаш в любимото си кафене, момчето от ксерокса или най-често срещаният вариант: твоят най-добър приятел. (Винаги ми е било смешно как се случват такива неща: сякаш някой изведнъж е включил осветлението и ти се сепваш „Я почакай... ами че това е ТОЙ!")
В опит да събера мислите си и да обобщя по някакъв начин казаното досега, ще заявя това: Истинската любов съществува във вълшебните приказки, които майка ти е чела преди заспиване (въпреки това ти никога не си успявал да заспиш, а горката жена е клюмала над пъстрата книжка). В реалният живот нещото, което ние наричаме „любов" е просто бледа сянка на любимите ни истории.
Не знам доколко „истинска" може да е една любов в днешно време, но винаги съм си мислила, че тя прилича на нещо като падането - въздухът свисти покрай ушите ти, докато наближаваш тротоара, и тогава изведнъж откриваш - макар и неясно как - че си... разтворил криле!
© Мойра Картман All rights reserved.