Истинската същност
1 min reading
Ето ме - отново прекалено дръзка. Изричам нещата пресилено остро в изблик на гняв. Правя се, че не ми пука. А всъщност как съжлявам... Но не го показвам!Свирепа съм, готова да нападна всеки по-слаб от мен, като животно своята жертва. Боря се, тичам и погубвам всичко край себе си, а също така и мен самата - малко по малко. Крия се зад една ужасно грозна маска, която се е получила в резултат от многото петна, оставени в душата. А сега си го връщта тройно, затова, че въобще се е зародила.
А какво, всъщност, се крие зад многобройните слоеве на маската? Една нежна душа. Тя иска да е добра с всички и да получава същото. Но маската не й го позволява. И може би така е по-добре.
Ах, как желая да премахна щита от душата си. Но и се страхувам, защото някога, много отдавна, струва ми се, тя беше чиста и неопетнена. Но впоследсвие умряха и вярата, и надеждата, и любовта. Замениха ги коварството, лъжата и злобата. И така се получи една "красива", на пръв поглед, маска, която ги обединяваше.
Страх ме е. Страх ме е да започна отначало, защото ще се повтори същото. А тогава няма да ми остане никаква душа. Не мога да се примиря да живея така. Но нима някой ме пита? Не, р0азбира се, защото всички са еднакви. Със своите маски, обединяващи единствено лошите качества.
Но докога? Докога ще живеем в този фалшив свят? Кога ше бъдем отново хора?... Ех, ако знаех, нямаше да питам. Аз вече се справам прекалено трудно, а всичко едва започва. Освен да пиша, и то много, често друго не ми остана. Само тогава се чувствам наистина човек. Само тогава душата ми се излива съвсем откровено на белия лист... Това остана единствения шанс да бъда човек поне за малко. В това се състои смисълът на живота ми.
А какво, всъщност, се крие зад многобройните слоеве на маската? Една нежна душа. Тя иска да е добра с всички и да получава същото. Но маската не й го позволява. И може би така е по-добре.
Ах, как желая да премахна щита от душата си. Но и се страхувам, защото някога, много отдавна, струва ми се, тя беше чиста и неопетнена. Но впоследсвие умряха и вярата, и надеждата, и любовта. Замениха ги коварството, лъжата и злобата. И така се получи една "красива", на пръв поглед, маска, която ги обединяваше.
Страх ме е. Страх ме е да започна отначало, защото ще се повтори същото. А тогава няма да ми остане никаква душа. Не мога да се примиря да живея така. Но нима някой ме пита? Не, р0азбира се, защото всички са еднакви. Със своите маски, обединяващи единствено лошите качества.
Но докога? Докога ще живеем в този фалшив свят? Кога ше бъдем отново хора?... Ех, ако знаех, нямаше да питам. Аз вече се справам прекалено трудно, а всичко едва започва. Освен да пиша, и то много, често друго не ми остана. Само тогава се чувствам наистина човек. Само тогава душата ми се излива съвсем откровено на белия лист... Това остана единствения шанс да бъда човек поне за малко. В това се състои смисълът на живота ми.
© Мила Костова All rights reserved.
Много е хубаво!
