Истинският Бог
Моят Бог
Събудих се в тъмната стая. Часовникът показваше 4:47 – безобразно рано.
Тъй като нямаше какво да правя, се заех да броя светлинките, пробиващи си път през щорите и залепващи за тавана.
Освен, ако и вие не сте правили тоя експеримент, нямате абсолютно никаква шибана представа колко малки, гадни дупчици има по тези пластмаси.
Не издържах!
Някъде между 78 и 79 станах и се спънах в нещо. Изохках, изпсувах и благослових. Чичо Джак послушно си стоеше на пода, където го бях забравил по-рано през нощта. Повярвайте ми, не е никак приятно да тормозите ходилата си като ги карате да се разхождат по квадратни бутилки.
Отправих се към кухнята, а главата ми се цепеше адски. Спешно имах нужда от лекарството си за сърце. По дългия път към кухнята ме осени едно просветление...
Наясно ли сте, че проблемите винаги връхлитат отгоре? Наистина, рядко са под формата на падащо пиано, но когато ти се стоварят те правят толкова плосък, че започваш да се чувстваш като настъпена дървеница. Или с други думи - адски мизерен и сплескан.
Естествено и в този случай стана така. И да, естествено като го видях вече беше късно. Каква сутрин само.
С целия си префърцунен блясък, седнал върху плота, в моята кухня, от небесното си царство, бе слезнал самият Бог. В тъмното все още не го различавах добре.
- Кой си ти? - попитах го.
- А ти кой си? – копелето имаше адски познат глас. Явно предстоеше труден разговор с философски аспект. А така ме болеше главата – както винаги perfect timing.
- Бира? – попитах го.
- Без чаша, ако обичаш. – е поне старчето, ако изобщо беше старче, нямаше нищо против лекарството ми. Седяхме и пиехме мълчаливо.
- Е, добре де, няма ли все пак да ми кажеш кой си?
- Аз съм Бог. – последва тъпо мълчание от моя страна – Не си ли изненадан?
- Не! Ако щеш вярвай, но очаквах нещо такова. И какво правиш точно в моята кухня?
- Ами горе понякога става скучно и реших да разнообразя... А и изглежда тука си живеете в заблуда и не знаете в какво да вярвате, та реших да помогна. Нали знаеш, не всички приказки са истински...
- Ъх, ясно. – все още не го виждах добре. – Може ли да светна? – реших да го попитам, да не би да ми подпали задника с някоя мълния или междуконтинентална ракета, знам ли?
- Нямаш проблеми, пич.
Запътих се към ключа на стената, мислейки, че всеки момент ще се събудя. Светнах...
Да-а, познах го. Това беше моят Бог. Този същият, който пътува без билетче в градския транспорт. Този, който повръща след като препие. Истинският, а не някой друг измислен, защото на плота, с клатещи се крака, със скъсани шорти и размъкната тениска, льокащ бира направо от бутилката седях аз.
Наблюдавах себе си в него. Той, аз, ние хората, ние сме истинските богове. Ние сътворяваме живот, ние го отнемаме. Аз съм Бог, защото друг няма и върша всичко сам, защото Него го няма…
Адамовата му ябълка бавно подскачаше нагоре-надолу докато изцеждаше и последните капки в гърлото си.
Обърнах се да изхвърля празните бутилки, след секунда него вече го нямаше, бях останал пак сам.
Първите слънчеви лъчи едва-едва пробиваха облаците над града. Направих си кафе и излязох на балкона. Отпих от горещата гадост. Сетне погледнах небето... за падащи проблеми – нямаше!
„Над цяла София небето е чисто.”
© Филип Филипов All rights reserved.
