„Историята на моя живот...”

Моят живот... 

         Роден съм август 1991-ва година. Да, аз съм от децата на 90-те, едни нереално красиви и забавни години. Имах весело детство, изпълнено с много игри и веселие. Не знам дали това се дължи на факта, че съм живял на село или просто времената са били такива, но беше страхотно. Един ден, ако имам деца, искам да имат моето детство. Не искам да бъдат смачкани от новото време и вместо да играят с децата от квартала на всевъзможни игри и да правят пакости, каквито и ние сме правили на времето, те да стоят пред компютъра.. Вярно, че вече компютрите и като цяло техниката е силно навлезнала в нашия живот и не може без нея, но искам, докато са подрастващи, тя да бъде сведена до минимум в живота им.

         Имам брат, който адски много обичам и супер много ми е помогнал досега. Той е по-голям от мен с осен, почти девет години. Децата от моята улица бяха все по-големи, от компанията на брат ми. Нямаше по-малки, с които и аз да играя. Постоянно исках да излизам него и неговите приятели, но той не ме искаше с тях. Вече разбирам защо... но тогава знаех само, че исках да съм с тях, а не да си стоя вкъщи. Рядко ме взимаше, главно след като майка ми му се скара и той трябва да избере дали да излезе и да ме вземе с него или да си остане и той вкъщи.

         Лично аз се определям, че съм бил кротко дете. Е, родителите ми може би не са на това мнение, ха-ха. Да имало е доста луди моменти, не отричам, че и аз не съм правил глупости, но в сравнение с другите деца от моя клас, направо си бях цвете за мирисане. Като бях в основното училище не се разбирах много с другите деца от класа ми. Бяхме мъжки клас, около 14/15 момчета и само две момичета, които бяха братовчедки, горките те... Разбирах се главно с едно, две момчета от класа ми и с тях излизах да играя. След време обаче, всичко се промени. Може би, защото съм свикнал и израснал сред по-големи (брат ми, братовчедите ми) и начина ми на мислене беше малко по-различен от децата на моите години. След това започнах да излизам с двете момичета от класа. Постоянно бяхме заедно. Създадохме едно наистина много силно приятелство, щом все още, 16 години по-късно, ние сме в една компания и си споделяме всичко един на друг. Те знаят абсолютно всичко за мен, както и аз за тях. Има неща, които на друг ми е трудно да кажа, но пред тях думите просто излизат.

         Най-добрата ми приятелка е 5 години по-малка от мен. Тя не живее на село, но баба ù e в къщата срещу нас и всяка събота и неделя ù идваше на гости. Всеки път или аз бях в тях, или тя в нас, няма значение къде, въпросът беше да сме заедно и да играем като луди. На какво ли не сме играли... На гоненка, на криеница, на семейство, на учители и т.н. и т.н. Като играехме на учители, всеки път аз бях учителя, а тя ученичката. Аз я научих да чете, да пише и да смята с числа до 20. Преподавал нещата, които аз съм взимал в училище (първи, втори клас). Явно съм приемал тази игра доста на сериозно щом съм я научил, ха-ха. Майка ù беше доста изненадана след като тя се прибра и си написа името в тях и после като почна да чете сама детски приказки. Това момиче го познавам буквално от родилния дом, израснало е пред очите ми и я чувствам като своя сестра. Бих дал всичко за нея! Баба ù постоянно като ни видеше заедно (включително и сега) все ни жени един за друг, но ние сме си просто приятели.

         След основното си образование, като отидох в гимназията се надявах на по-добър клас, по-задружен, но Уви! Класът ми още първата година се раздели на всевъзможни групички от по пет-шест човека и май май така си останахме до края. Аз бях в групичка с едно момче и четири момичета. Имали сме незабравими, луди купони заедно. Правили сме какви ли не неща. Няма да забравя как в междучасията се криехме някъде около училище да изпушим по една цигара. Ако не се лъжа в края на девети, началото на десети клас пропушихме повечето. Беше наистина много яко с тези хора, но явно както казват „като излезеш от гимназията, животът те поема в свои ръце”. Май така стана и с нас. В момента от тези хора поддържам връзка главно с две момичета. Представяте ли си, от цял клас само с две момичета. Ако някой ми беше казал, че компанията, която бяхме тогава, няма да се потърсим повече след като завършим училище, щях да му се изсмея в лицето, нямаше да го повярвам. Та ние не можехме един без друг тогава.... Тогава...

         Сега съм в университет. Остава ми само още една година (дай Боже). Е, тука вече наистина се надявах да попадна на готини и разумни хора в курса, все пак сме в университет. Не вярвах, че тука хората ще се държат като в гимназията, като хлапета! Уви, отново си останах само с надеждата. Курса ми е смотан. Мога смело с ръка на сърце да го кажа – НИЕ сме супер смотан курс! Всеки гледа „на Вуте да му е добре” и никой не дава пукната пара за другия. Пускат се някакви само мазни, фалшиви усмивки пред тебе, а в момента, в който се обърнеш и се почва яко хулене по твой адрес. Не обичам двулични хора. Просто не мисля, че с такъв човек бих могъл да бъда приятел, ако въобще те могат да имат приятели. От целия курс намерих само двама човека, с които май наистина мога да си говоря нормално. Може би защото и те мислят като мен за останалата част от курса и също не харесват лицемери.

         Живея в общежитие. За тези години тука смених доста различни съквартиранти. Нямам проблеми с тях. Не съм се карал с никого, но не ги и чувствам близки. Само единият ми съквартирант го познавам от първата година тука и от тогава сме в една компания и тази година случайно се паднахме в една и съща стая. Само, че е малко по-различно като заживееш с даден човек, мнението ти за него определено се разминава с това, което си имал преди. Тука, в общежитието се запознах със супер много различни хора. Всички са забавни, весели, рядко има някой нацупен човек, на който целият свят му е крив. Нормално е на всеки да се случи понякога да е в кофти настроение, все пак сме големи хора вече, всеки си има някакви проблеми и тревоги на главата.

         Само, че от всички хора, с които излизам тука, било то за купон в общежитието, било то на дискотека, било то просто някъде навънка, май май нямам близки приятели. По-скоро всички са точни и разбрани, щом става въпрос за маса. Като завърша един ден, не мисля, че ще се потърсим с тях. Само с трима, четирима може би ще поддържам някакви връзки. С останалите най-вероятно ще е просто на здравей-здрасти. Това е много тъпо... Наистина се надявах в университета да е по-различно и по-смислено като цяло.   

         Амм... сега си мисля дали да напиша нещо много лично за мен тука... ама ще го напиша, нали все пак е анонимно. Аз съм хомосексуален! Сега предполагам, че ще започнат хубави, омайни речи по мой и по адреса на майка ми, но това съм си Аз! Животът си е мой и ще го живея така, както ми харесва. Искам хората да ме приемат като човек, по начина, по който се отнасям с тях, по начина ми на държание, а не по сексуалната ми ориентация. Мисля, че всеки има право да прави каквото си поиска и каквото му харесва в леглото. Това си е личен живот! Това, че съм „различен”, както ни наричат повечето, не ни прави по-малко хора. И ние имаме чувства и ние имаме мечти.

         Едно време, както всички деца и аз имах мечти и аз исках да стана космонавт, полицай, пилот, лекар и какво ли още не. Но имах една друга мечта, която все още имам и се надявам да се сбъдне някой ден, макар и да не е напълно същата като едно време. Мечтаех да живея в САЩ, да уча в американска гимназия, да живея техния живот. Може би съм гледал твърде много филми и начинът на живот, представен в тях много ми е харесал, не знам... Разбирам, че във филмите всичко е нагласено и изглежда супер лесно и безгрижно, знам, че не е така в реалния живот, но все още мечтата ми е да живея там. Въпреки че съм изтървал шанса си да уча в тяхна гимназия, ха-ха.

         А и ето, ако осъществя тази моя мечта, ще можа да си живея спокойно живота, без притеснения, че може някой да ме хване и да ме пребие на улицата, просто защото е разбрал, че съм гей, без значение, че това него по никакъв начин не го засяга. Там хората са с различно мислене, което за мен е много по-добро и по-хуманно от мисленето на българите. За мен тези хора живеят наистина в новото време, не се ограничават с някакви стереотипи, всеки живее така, както иска или както може. Никой не го интересува дали си хетеро, хомо, би или транссексуален. Ето даже вече в някои щати приеха еднополовите бракове, а в България какво... – живеем още в бай Тошово време..

         Хората, на които съм казал за сексуална ми ориентация са малко, като изключим хората, с които съм се запознал в интернет, защото и те са такива и просто не го считам за нещо кой знае какво. Като казах на най-добрата ми приятелка, единственото, което тя отговори беше „ОК” и разговорът продължи по старо му, на друга тема, все едно съм и казал „чакай малко, ей сега идвам”. Като казах на двете момичета, за които ви написах по-рано, че си споделяме всичко, те просто останах без думи в началото и стояха само и ме гледаха супер учудени и на мен ми стана доста неудобно и не знаех дали е трябвало да им споделя. След една-две минути, като спряха да ме гледат така вцепенено ми казаха само „защо не си ни казал досега, защо си го крил”, а аз така да се притесних да не би да са против това нещо и да прецакам едва ли не приятелството ни, но не сега даже ги чувствам много по-близки и си споделяме още повече.

         Тука от общежитието казах на две приятелки и на едно момче - съквартиранта ми от тази година. Едното момиче си ме е била харесала още в първи курс като сме се запознали и като и казах за мен и стана чак смешно, но го прие нормално, даже сме излизали аз, тя и едно момче, в което съм влюбен в момента. Другото момиче и казах наскоро, защото малко се бяхме посдърпали, т.е. аз тогава си имах едно гадже и гледах да излизам все с него и малко позабравих приятелите си тука в общежитието, за което нормално да ми се разсърдят някои хора. Но просто нямаше как да се раздвоя и да излезна на двете места, а и нямаше как да излезнем заедно... На нея ми беше най-трудно да ù кажа, защото съм чувал да казва доста така неприятни неща за хомо момчетата, но накрая ù казах и ù обясних, защо съм поотдръпнал и спрял да излизам с тях и какво точно е станало и тя ме разбра и ме прие. Тогава ми каза много хубави думи - „за мен ти си си ти, не ме интересува какво и с кого правиш, това си е личен избор, мен ме интересува да се отнасяш добре с мен, като имам нужда от помощ да си насреща, както ти за мен, така и аз за теб, нали за това са приятелите”. Също така ми каза и че трябва по-малко да ми пука от мнението на хората, а и ако кажа на някой, който считам за приятел и той се отдръпне от мен, заради това - по дяволите, що за приятел е бил?! Да, каза ми, че няма да спре да осмива някой гейове, но не си пада по момчета, които си „фръцкат” дупето повече от момиче. Напълно съм съгласен с това! Може и аз да съм гей, но не си падам по гейовете, които парадират със своята сексуалност и да ми правят чупки и стойки насреща. Хайде, по-спокойно, все пак сте мъже, без значение, че харесвате хора от същия пол!

         Със съквартиранта ми историята със споделянето беше най-забавна. Както казах, с него се познаваме от първи курс, но чак тази година се паднахме да сме в една стая. Той е подозирал за мен още откакто сме се запознали, а и аз предполагах за него от тогава, но никой не смееше да попита другия. Ха-ха. Да речем, че като си „такъв” по-лесно разбираш, кога някой също е „такъв”. Предполагам, че ако някой „такъв” чете тази моя история, ще се съгласи с мен. Лятото след първи курс с него си писахме в скайп и както чата беше нормален изведнъж сменихме темата и общо взето си казахме всичко което мислим и подозираме за другия. В крайна сметка и двамата се оказахме прави. Мислихме си, че ще бъде доста неловко като се видим на живо отново на есен, като се върнем пак в общежитието, но не беше така. Втори курс той беше в съседната стая на етажа и сме стояли по цели нощи в коридора, за да можем да си говорим спокойно и да си споделим нещо един на друг, защото няма как пред останалите ни съквартиранти. Сега откакто заживяхме в една стая е по-различно, по-лесно можем да си споделяме, но и както казах мнението за някой друг човек е едно, докато не се наложи да живееш с него и коренно различно след това. Сега не сме си толкова близки както бяхме преди.

         Има само още един човек, който знае за мен, но на който аз не съм казвал - това е брат ми. По-горе написах, че той е почти девет години по-голям от мен. Военен е. Не знам как е разбрал, той не иска да ми каже откъде знае, но аз си мисля, че се е ровил нещо в лаптопа ми - само той знае паролата за да го включи, а една вечер докато си бях на село, бях излезнал с приятели и като се прибрах, някой беше сядал на компютъра, така че предполагам оттам е разбрал. Но се надявам и да не е така, защото това е много долна постъпка от негова страна да се рови из личните ми файлове и хронологии... Аз не се ровя в неговите! Той знае за мен, но е против това нещо. Понеже не живеем на едно и също място, една сутрин като станах и бях получил писмо от него, в което ми се обясняваше как той знае, как не приема този факт, как това за него е болестно състояние и аз трябва да се лекувам. Как трябва да престана с това, да не правя глупости, да внимавам нашите да не разберат, че ще се поболеят и т.н... Приех го много трудно това писмо. Още на първото изречение ми се напълниха очите със сълзи, четох го няколко пъти докато осъзная, че това наистина го е писал той. Събрах сили и му отговорих това което мисля, това, което написах и по-горе, как искам да ме възприемат хората като човек, а не да ме съдят заради сексуалната ми ориентация. Накрая след дългия и наистина болезнен за мен разговор, единственото хубаво нещо, което ми написа беше, че каквото и да правя, той ще ме обича, защото съм му брат и че живота си е мой. След това, честно казано избягвах всякакъв разговор и контакт с него, но това отмина и всичко беше ок, докато тази година не се „запя” старата песен на нов глас... Този път обаче и аз бях груб и му казах да престане да ми говори тези глупости и ако иска да ме приема - това съм си АЗ! Беше ми наистина трудно да му го напиша, но искам да разбере, че това ми харесва, това правя и ще продължавам да го правя, живея си моя живот и не вредя на никого, ако иска да приема, ако не – не. От тогава не сме засягали тази тема, надявам се и да не я засегнем вече. В момента може да се каже, че сме в добри отношения. Говорим си нормално, не се избягваме, а относно споделянето – то никога не е имало такова, все пак имаме доста години разлика един от друг.

         Това са хората, които знаят за мен. Макар, че съм на 99 процента сигурен, че и майка ми подозира, но не смее да ме попита. По принцип съм много близък с нея и ù споделям доста неща, чувствам я повече като приятел, отколкото като родител, но не смея да и кажа за мен, не знам защо... Особено след като брат ми ми каза, че нашите ще се поболеят ако разберат, не смея да и го кажа, не знам... Ами, ако той се окаже прав и наистина стане така. Не искам да мисля за това, защото само се натъжавам, че малко или много трябва да живея раздвоен живот. Но то не сме ли така повечето „различни” в България. А и всеки един човек живее под някакъв страх, без значение какъв. Ето още една причина все повече да искам да живея извън тази мила родина.

         Между другото, да ви споделя нещо, с което никак не се гордея. Не веднъж като съм имал някой труден момент и съм бил депресиран за нещо и съм се чувствал самотен ми е минавала мисълта за самоубийство през главата. Слава Богу НЕ съм правил опити за такова. Просто понякога ми идват в повече всичкия този стрес и напрежение. За това нещо точно, не помня да съм споделял с абсолютно никого. Не искам да ме помислят за прекалено луд и отчаян. Всеки път като ми е минавало това през главата, се сещам за родителите ми и за брат ми, защото знам, че на тях на 100 % ще им липсвам и ще ги съкруша и затова най-вероятно не съм направил тази глупост. За мен самоубийството е най-тъпото нещо, което може да направи някой човек. За това и хората са казали „това, което сам можеш да си направиш, никой друг не може да ти го причини” и са прави! Има къде, къде по-нещастни хора и хора с купища проблеми, било то болести или нещо друго и не го правят, а аз с моите не толкова сериозни проблеми ли трябва да го направя. НЕ!

         Днеска отново бях изпаднал в такова депресирано състояние и се замислих на колко човека ще липсвам ако се самоубия. Стигнах до извода, че най-вероятно ще липсвам на хората за които ви разказах по рано тука. Точно тогава ми хрумна и идеята да отворя един текстови файл и да напиша „Историята на моя живот”. Само, че в началото като започнах да пиша мислих просто да си го запазя в лаптопа, но след това реших, че ще го кача в някой анонимен сайт за споделяне на истории и разкази, защото искам да чуя някакво мнение.

         Таа, май много се разприказвах. На дали някой ще седне да го чете цялото, предполагам, че ще се откажете бързо, ако въобще го започнете. Мога да разказвам още, но не мисля, че има смисъл да разказвам някакви отделни моменти от живота ми. Сега също съм писал за няколко конкретни случки, но те са много важна част от живота ми.

         Ще се радвам да чуя някакви мнение относно тази моя „История на живота”. Нарочно съм избегнал да казвам имена на градове и образи. Ако някой от включените в разказа „герои” го четат, определено ще се разпознаят за кой, къде и какво пише. 

         Благодаря Ви за отделеното време!

         Нека остана млад анонимен автор!                                     /11.Май.2013 г./