Преди години срещнах едно момче, което промени представата ми за днескашните "момчета" или по скоро онези fashion-манекенчета и самовлюбени футболистчета.
Той бе идеален, нямаше по-хубав от него. С него съм се смяла до сълзи, споделяла съм всичките си мъки и терзания на сърцето... Той беше моят най-добър приятел... Въпросното момче харесва неща, които и аз, слуша музика, която слушам и аз, възприема нещата за живота по същия начин, както мен...
Сигурно се запитахте, че след като сме си еквиваленти, той на мен, съответно аз на него: "Защо не сте заедно"?!... Уви, той е влюбен в друга, а аз съм просто приятелката, която слуша как другата била "идеалната"; "съвършената" и прочие...
Всеки път, когато той идва да си изплачи мъката по нея на моето рамо, аз стискам зъби и се примирявам с със ситуацията и с плаха усмивка му отговарям: "Не се притеснявай, тя ще разбере и ще станете двойка." А той ми отвръща: "Благодаря ти много, приятелко, за подкрепата."
Усмихвам се, макар душата и сърцето ми ...