Родих се в свят изтъкан от толкова много безкрайности - безкрайността на глупостта на политиците, на силикона на кифлите, на еманципацията на успелите жени, безкрайността на потъпканите ценности и морални устои. Родих се и... сякаш умрях!
Ще си кажете, че е доста песимистично да се мисли така? Ами да, прави сте!
Но нека преди да почнем да обясняваме какъв прекрасен " въпреки всичко" е животът, да се замислим защо сме все по-болни, все по-злобни, все по-тъжни и все по-неспособни да обичаме истински , а още по малко пък до Край!
Днес видях на улицата прекрасно малко момиченце, с меки руси къдрици и ярко сини очи, които сякаш бяха превзели цялото му детско личице. Подскачаше около една добре облечена наглед млада дама и смело събираше нападалите по земята кестени, след което ги захвърляше по минаващите автомобили до самия тротоар- действие, в което едва ли изобщо тя влагаше нещо съзнателно, защото по видима моя преценка нямаше повече от 2-3 годинки. Майката, толкова заета да пише нещо по ...