Just Nothing (не знам какво е, написах го пиян)
На слънчевия град!
Ти. Защо ти? Нощен клуб. Приглушена светлина. Жълто. Кафяво. Синьо. Кафяво. Прилепнало. Музика. Лятна музика и жега. Любов. Не, тя не съществува. Ти ставаш. Тръгваш. Знаеш, че съм те гледал. Чувстваш се горда. Това те издига в собствените ти очи. Моят човек е бачкал много. Ти слушаш музиката, която той пуска. За теб е пускач, нали? Тръгваш. Аз съм пасивен. Стоя. До фонтана. Жега е. 30 градуса. Но ти си невъзмутима. Аз седя и гледам града. Неговите зелени дървета. Надежда. Защо ли се таи в мен? Ти не го целуна. Но бяхте прегърнати. Защо не го целуна. Щях да бъда щастлив, ако го бе целунала. Нямаше да ми оставяш излишна надежда. А ми остави. А аз ненавиждам надеждата. Мразя я. А ти ме остави в обитанията й. В жълто, кестеняво, зелено и оранжево. В бяло. Като бялото вино, което пиех. В жълто, като косите ти и като ракията. И в зелено. Много зелено наоколо... Хм. Предишният ми живот ли? Това, което съм преживял досега... То е просто нищо. Нарича се „Просто нищо"... И е нищо.
© Владимир Белов All rights reserved.
