Как едно малко момиченце се превръща в малка жена...
3 min reading
....На Дени /сестричката ми/ с много обич.
И на всички жени, които се борят
и запазват някъде облика на малките момиченца....
Когато - тогава...
Безмилостно те смачка горчивата, натрапчива миризма на града и те удря слузестото тяло на разложението в крайния квартал, когато правиш дълбок поклон на някого от каймака, а джоба му се оригва от преяждане....
Бакшиш?! – естествено... малко...
Колкото – толкова –
за цигари и такси след полунощ...
И после тягостното мълчание на стените в квартирата,
блъскащите капки в банята.
Объркваш се, оплиташ се в отражения и се затягаш докато се задушиш в собствената си умора.
Откъсваш се и се потапяш в блаженството на леглото.
Миризмата на възгланицата те упойва. Не можеш да мислиш, не искаш да мислиш – само почивка....
Дори не чуваш дрънкането на колите по паветата на “Цар Борис ІІІ”.
Събуждаш се от скърцането нат трамвайни колелета върху релсите. Новият ден – всичко по старому... Безизразно те гледа града и секва всеки порив за усмивка. Впива се в кожата ти посивяваща от умора... Напрежението пулсира в очите ти. Как ти се плаче...
Гласът ти преграква от нямо крещене.
Ушите ти пищят! Хиляди въпроси - никакви отговори!
Търсиш причината за всичко около себе си. Няма никой, няма нищо – причината не е около теб, тя е в теб – защото ти си...
Едно малко момиче...,
което трябва да се превърне в една малка жена, за да оцелее в този безмилостен свят, сред овациите на демоничните душици намигащи в хората с които се сблъскваш...
Може би има начин, може би има причина израстването да е свързано с падение....
Оцеляването с приспособяване – винаги е било така...Е, не ти харесва и това е хубаво, защото още си малко момиче..Защото още пазиш красивите думи, извезани в речника на детството ти. Защото още пазиш топлите майчини ласки, съхранила си ги и живееш с тях...Но трябва да пораснеш! Изведнъж. Трябва да се отскубнеш от ложето на спокойствието, подредения живот, задоволеността на всичките ти житейски потребности. Ти порастваш и те се променят. Това е! А ти си само малко момиче...
Когато бях малко момиче не ми харесваше света. И сега не ми харесва.
Създадох си свой и там си живея /от време на време/, когато ми се прииска отново да бъда малко момиченце в кожата на една малка жена, приспособила се към света на изящно лукавство и безразличие, на бездушие и празно ежедневие...
Не си съгласна? И аз не бях!
Качих се на един облак и реших, че този свят трябва да бъде опитомен. Но,не!
Светът опитоми мен...С цялата си техника и технологии се превърнах в един строго регламентиран човек, с график за всичко – дори за времето, в което отивам да видя едно малко момиче, което бях преди....графици и таблици, изчисления – изчислих си дните, въздуха, погледите, усмивките - тези измислените пред огледалото. Изчислих си изреченията, ударените и неударени гласни, жестовете, вдигането на вежди, вятъра – разрошените коси, крачките към някъде... Изчислих си минутите за откровение. Изчислиха ми минутите за живот....
Извън мерните единици и всякакви алгоритми, и сметки остана онова малко момиче – запазено, чисто, плачещо и обичащо, емоционално и развълнувано, вдъхновявано от всяка струя мълчалив живот, който пробягва по розовите му страни...Онова малко момиче, което бях аз е там и аз знам къде е, и често се връщам при него, за да ми припомни извън мерните единици как се обича и как се прощава, и как се отдава усмивка, за да усмихнеш някого, и как се отдава любов, за да диша в някого...
Отдели си една малка стаичка в някой от коридорите на твоето съзнание. Запази там онова малко момиченце, защото е започнало да се превръща в малка жена....
И на всички жени, които се борят
и запазват някъде облика на малките момиченца....
Когато - тогава...
Безмилостно те смачка горчивата, натрапчива миризма на града и те удря слузестото тяло на разложението в крайния квартал, когато правиш дълбок поклон на някого от каймака, а джоба му се оригва от преяждане....
Бакшиш?! – естествено... малко...
Колкото – толкова –
за цигари и такси след полунощ...
И после тягостното мълчание на стените в квартирата,
блъскащите капки в банята.
Объркваш се, оплиташ се в отражения и се затягаш докато се задушиш в собствената си умора.
Откъсваш се и се потапяш в блаженството на леглото.
Миризмата на възгланицата те упойва. Не можеш да мислиш, не искаш да мислиш – само почивка....
Дори не чуваш дрънкането на колите по паветата на “Цар Борис ІІІ”.
Събуждаш се от скърцането нат трамвайни колелета върху релсите. Новият ден – всичко по старому... Безизразно те гледа града и секва всеки порив за усмивка. Впива се в кожата ти посивяваща от умора... Напрежението пулсира в очите ти. Как ти се плаче...
Гласът ти преграква от нямо крещене.
Ушите ти пищят! Хиляди въпроси - никакви отговори!
Търсиш причината за всичко около себе си. Няма никой, няма нищо – причината не е около теб, тя е в теб – защото ти си...
Едно малко момиче...,
което трябва да се превърне в една малка жена, за да оцелее в този безмилостен свят, сред овациите на демоничните душици намигащи в хората с които се сблъскваш...
Може би има начин, може би има причина израстването да е свързано с падение....
Оцеляването с приспособяване – винаги е било така...Е, не ти харесва и това е хубаво, защото още си малко момиче..Защото още пазиш красивите думи, извезани в речника на детството ти. Защото още пазиш топлите майчини ласки, съхранила си ги и живееш с тях...Но трябва да пораснеш! Изведнъж. Трябва да се отскубнеш от ложето на спокойствието, подредения живот, задоволеността на всичките ти житейски потребности. Ти порастваш и те се променят. Това е! А ти си само малко момиче...
Когато бях малко момиче не ми харесваше света. И сега не ми харесва.
Създадох си свой и там си живея /от време на време/, когато ми се прииска отново да бъда малко момиченце в кожата на една малка жена, приспособила се към света на изящно лукавство и безразличие, на бездушие и празно ежедневие...
Не си съгласна? И аз не бях!
Качих се на един облак и реших, че този свят трябва да бъде опитомен. Но,не!
Светът опитоми мен...С цялата си техника и технологии се превърнах в един строго регламентиран човек, с график за всичко – дори за времето, в което отивам да видя едно малко момиче, което бях преди....графици и таблици, изчисления – изчислих си дните, въздуха, погледите, усмивките - тези измислените пред огледалото. Изчислих си изреченията, ударените и неударени гласни, жестовете, вдигането на вежди, вятъра – разрошените коси, крачките към някъде... Изчислих си минутите за откровение. Изчислиха ми минутите за живот....
Извън мерните единици и всякакви алгоритми, и сметки остана онова малко момиче – запазено, чисто, плачещо и обичащо, емоционално и развълнувано, вдъхновявано от всяка струя мълчалив живот, който пробягва по розовите му страни...Онова малко момиче, което бях аз е там и аз знам къде е, и често се връщам при него, за да ми припомни извън мерните единици как се обича и как се прощава, и как се отдава усмивка, за да усмихнеш някого, и как се отдава любов, за да диша в някого...
Отдели си една малка стаичка в някой от коридорите на твоето съзнание. Запази там онова малко момиченце, защото е започнало да се превръща в малка жена....
© Кая All rights reserved.
