Мислейки си за думите, с които бих искала да се обърна към света, откривам, че това са думи на искрено разочарование. Думи, раздиращи душата ми, поглъщащи всеки изтерзан вик, умъртвяващи всяка мъничка надежда, съществувала някога вътре в мен. Думите, които ще кажа на света – такъв, какъвто е днес, са простички:

Не искам да живея в този свят.

И това действително ще бъде истина…

Не искам да живея в свят без хора.

В свят, в който всеки е безразличен към нещастието на другия.

Там, където се счита за нормално да нараняваш. Където войната е просто поредната новинарска емисия.

На място, на което хората не съграждат, а разрушават – себе си, останалите. И не намират нищо нередно в това.

Където животните биват убивани за забавление, а природата унищожавана по нечия прищявка.

Не искам да живея, когато ценностите са потъпквани, а извергът е издигнат на пиедестал пред погледа на света. Одобрен!

Там, където съпругът пребива жена си пред две невинни очи.

Където тийнейджъри се насилват, защото това ги прави по-„готини”.

Там, където е нормално деца да играят на убийства.

Не е за мен свят този, който подминава всичко това.

Там, където моралът е клише, а истината – табу.

Там, където хората не изпитват вина за всичко това.

За нищо.

Защо точно ние, Човеците, сме толкова без-човечни? Без-сърдечни? Без-различни? Без-участни… И още толкова много „без”? Дали е заложено някъде там дълбоко в сложния ни генетичен код или сами избираме това, в което да се превърнем. Предопределена ли е съдбата ни или всеки чертае своя собствен път във вселената?

Към днешна дата можем да проследим човешката история през всичките няколко милиона години назад във времето и да стигнем до самото зараждане на съществото, наречено днес „човек”. То стои в самия връх на природната еволюция, достигнало до етап да притежава собствено съзнание, собствени емоции и чувства, можейки да разсъждава, изобретява и само̀ да достига всеки следващ етап от развитието си. С времето човекът се оформя като личност, която не просто следва вътрешните си природни инстинкти, а е и способна да взима собствени разумни решения.

В това си развитие човекът е преминал през много и различни епохи, които са променяли възгледа му за света. От Древността до Съвременността наблюдаваме преминаването на затворените общности към отворени, отделянето на личността от племето и самостоятелното ѝ израстване. Стремежът на индивида към личностна свобода го води до съвремието, в което всеки е персона, част от обществото, но уникална сама по себе си и самостойно изграждаща своя мироглед.

Обществото ни така се е оформило, че максимално да бъдат избягнати всякакви конфликти и войни. Хората са стигнали до извода, че за да се запази човешкият вид, трябва да живеем в сплотена и миролюбива среда, където всеки е личност, но и част от обществото. И все пак въпреки израстването на човека, въпреки все по-либералното му отношение по много обществени въпроси и възприемането на „различното”, въпреки участието му като единица на общността, той никога не се е откъсвал от своите примитивни човешки инстинкти, които не успяват да останат скрити и до днес. Или както Фройд описва  в своята книга „Цивилизацията и разочарованието от нея”, индивидът търси инстинктивната си свобода, докато цивилизацията го принуждава на конформизъм и възпрепятства задоволяването на личните му инстинкти като например желанието за секс и склонността към агресия и убийства, запазени от отминалите времена. В резултат на тези подсъзнателни инстинкти са създадени закони, забраняващи насилието, убиването, изнасилването, и съществуват сериозни наказания, ако те бъдат нарушени. Така обществото се запазва и поддържа – като ограничава личностната свобода, за сметка на сигурността на другия, но въпреки това престъпления все още има. Човекът не успява да въздържи жаждата си дори с риск от наказание и се поддава на подсъзнателното.

Дотук стигнахме до извода, че човекът, воден от вътрешните си желания, е неспособен да бъде част от абсолютно мирно общество и че цивилизацията е голямото „разочарование” за инстинктивния човек. Но както вече попитах по-горе, не избира ли човек сам в какво да се превърне? Дали ще бъде насилник или не, не е ли негово решението? Не можем ли да потиснем и надскочим инстинктите си? Не сме ли по-добри от това?

Нека погледнем малките деца. Преди да развият разума си и да се научат да го използват пълноценно, те са чисто инстинктивни – правят всичко в резултат от своята вътрешна подбуда. Те са добри, честни и директни. Не могат да излъжат, нито да скрият. И те не изпитват нуждата да нараняват, просто не притежават този инстинкт. Не означава ли това, че изначално у човека не е заложено да проявява насилие? Ако понесем погледа си върху животните – също изцяло инстинктивни същества, ще видим, че те проявяват насилие единствено когато ловуват храна или безопасността им е застрашена, никога безпричинно или за удоволствие. Това ме навежда на мисълта, че единствено уплашеният човек е склонен на насилие. Този, чиито потребности са удовлетворени и се чувства в безопасност, няма причина и нужда от насилие, не изпитва и жаждата да го причинява. Не търси „инстинктивната свобода” от обществото, защото вече я притежава дълбоко в душата си. Насилието е начинът на уплашения човек да помоли помощ, когато дори самият не знае, че има нужда от нея. Той е нищо повече от една жертва, която подсъзнателно моли  за малко емпатия и подкрепа.

Всеки един от нас в даден момент от живота си е бил в една от трите позиции – на насилник, жертва или наблюдател. Абсолютно всеки. Абсурдно е да се отрича. Важното е да се осъзнае слабостта, да се приеме и надмогне. Единствено така можем да бъдем такива, каквито искаме да сме заради себе си и близките си – пълноценни, обичащи личности.

Започнах есето си отвратена от насилието, от незаинтересоваността и безучастието на заобикалящия ме свят. Казах, че не искам да живея в него. Е, сега искам да споделя на света нещо различно – нещо искрено, лишено от насилие, нещо, изпълнено с любов:

Бъдете щастливи. Обичайте!

Защото страхът се лекува с Любов.