Какво пък толкова?

Какво пък толкова?


Какво пък толкова, че с тебе съм живяла, без да знам дали е редно или не?
Какво пък толкова, че с теб живота си съм споделила? Нима на фона на смъртта, животът не е просто миг от вечността? Какво пък толкова, че съм решила да дам на тебе точно този миг? Макар и "миг" да не звучи съвсем на място, понеже миг с теб е просто вечност...
Какво пък толкова ще стане, ако с теб останем си събрани? Нима на някой нещо ще направим?
Какво пък толкова?
Защо отвътре вечно ме разяждат незнанието, страх от неизвестното и множество въпроси неразбрани, оставящи безбройно много рани?
Защо, ако не трябва да съм с теб, така се случи, че заедно се озовахме в онзи ден? Защо пък да не се получи - аз да бъда с теб и ти със мен?
Защо? Защо? Защо?
Безбройно много са въпросите без отговор... А ти си толкова далеч от мен... и толкова е дълъг този ден...
Не знам. Не искам и да мисля даже какво е редно и какво не е. Не искам да се мъча да отгатна какво ще стане и кога ще е, денят, в който всичко ще се разбере.
Оставям на течението да ме отнесе...
                                             и се надявам...
                                                Там, на устието да ме чакаш ти с разтворени ръце...