Кога оживява камъкът
Вървях, сякаш като сред пустиня.Слънце ме печеше и сляг ме вълеше, сякаш сезоните се сменяха всяка минута. Бях уморена, бях тъжна, бях сама...Но на там усещах, че трябва да вървя. Задавах си хиляди въпроси, но нямаше кой да ми отговори на тях. Умората ме забладяваше, но вървях. Щях да стигна до върха, даже и там да умра...Тогава видях огромна скала, беше обградена от море. Направих крачка напред. Водата се отдръпваше с всяка моя крачка...Невероятно! Колко странно бе това!!! Достигнах до скалата и заудрях с юмруци по нея – не последва нищо. Огледах се. Видях клон до себе си. Взех го и заудрях с двойно повече сила – пак нищо...Скалата, сякаш ставаше още по твърда и непробиваема. Ядосах се. Отчаях се. Нямаше и път назад. Бях като в капан. Умората ме завладяваше все повече. Нямах сили, дори да съм ядосана. Бях опостошена. Нямаше къде да си почина, затова се облегнах на скалата и оставих лицето си на жаркото слънце. Нека ме убие...Отпуснах се, не бях ядосана. Напротив, ...