Човекът е изграден от множество нужди и със сигурност всяка има своята важност. Когато задоволим всичко първично в себе си, отправяме поглед към духовните нужди, а те са много, но една е на първо място – нуждата от любов. Имаме нуждата да бъдем обичани, но и да обичаме. Дори при някои от нас това е най-силно изразено. Когато някои от нас дават любов, са по-щастливи и се чувстват изпълнени със смисъл.

   Тръгваме с надежди очаквания да срещнем споделеност и отдаденост. Оглупяваме. Но все пак, нали любовта ни доближава до Бог? Нали и Той е страдал заради любовта си към нас? Обичащият човек е обречен да страда. Тъжно, но факт. Не съм видяла обичащ човек, който да не е страдал. Ако някой ми каже, че греша, ще го нарека лъжец или страхливец да си признае. Нима обичащата майка не страда? Нима любимият или любимата не страдат?

   Казват, че любовта е сляпа или май по-скоро ни заслепява. Ако слепецът не е упътван и умело наставляван, той знае, че ще пострада. Но любовната слепота е различна доста от физическата. Най-малкото на първата можем да обърнем гръб и да се отърсим от нея, но колко болезнено трудно е това обръщане понякога. Човек се наранява от своите представи за някого, но въпреки това се е вкопчил в тях с последна надежда като удавник за сламка. Защо? От чиста човешка потребност.

   Спомняйки си за всичките пъти, в които съм обичала, изпитвам все още болка. Болка заради глупостта си, наивността си, обречените си надежди, глупавата вяра в неща, в които само аз съм вярвала. Оприличавам се на дете, което вярва в чудеса, но се оказвам после в положението на зрялата жена, мислеща като младо момиче. Парадокс или нещата от живота? Май и двете. Наивността винаги се заплаща.

   Обичала съм и не когото трябва. Ах, колко клиширано, ала за жалост истина! Жените като че ли сме по-склонни да се влюбваме в типа човек, който най-малко е за нас. И до такава степен го обикваме, че чак можем да намразим себе си заради него. В любовта рационалност по принцип не се търси, ала нали е добре и ума си да взима в такива случаи. Може пък и да ни потрябва в някакъв момент. Но кой ли мисли за такива моменти? Мисълта за тях идва после.

   И ако си кажа, че ще спра да страдам от любов, ще се излъжа. Удоволствието си крие понякога и в болката. Всички сме си малко или много мазохисти. И колкото повече обичаме, толкова повече страдаме. Не вярвам в идиличната любов. Тя и в романите не винаги се среща. Но избирам да вярвам, че страданието е цената, с която можем да откупим щастието си. Не можеш да достигнеш до Нирвана, ако първо не си минал през ада. Все си го повтарям и очаквам да обичам и да бъда обичана със страст, но и с пареща болка, защото болката изпепелява, но и възкресява душите.