С писане човек оздравява, демек, терапия един вид си прави - на душата, на емоциите. Някои рисуват, други пазаруват, трети - палуват и т. н. На мен писането на стихове ми е като балсам, особено, когато емоциите напират в мен, и грабвам лист и химикалка, съответно компютъра и клавиатурата, ха-ха, и пиша... Намирам думата почти веднага, почти не преправям стиха, защото обикновено го пиша, когато ме е обзело силно вдъхновението и чувството! Страхотно е като усещане!
Обикновено за прозата ми трябва по-скоро повод да "видя" онова, което вътрешно ме е впечатлило или не ми дава мира, докато не го обсипя с въпроси. Написано, в процеса на писане, много често намирам и отговорите.
От близо две години открих и формата на писане в кю-то. Тази особена форма на писмено общуване - нещо между писането на писмо, говоренето по телефон и изповедалня. Много пъти съм сравнявала кю-то със стаичката, в която влизат вярващите да се изповядат за греховете си пред католическия свещеник: между тях има премрежено прозорче и то позволява изповедта да бъде хем пред самия себе си, хем и да получиш някакъв компетентен отговор иззад премреженото прозорче... демек, изливаш каквото ти е на душата, а знаеш, че те слушат, или поне чуват. Е, друг е въпроса, че сравнението не е съвсем на място, защото католическия свещеник се предполага, че няма да те подведе в съветите си, докато в кю-то, ако търсиш нови контакти, особено от противоположния пол, едва ли е чак така. Макар че всеки намира това, което търси там.
Оказва се, че имам и критическия нюх, макар че не се боря за литература, за творчески успехи. Когато бях ученичка, четенето на критика беше най-скучната ми част от подготовката по литература. Но като студентка се влюбих в критическите статии на д-р Кр. Кръстев, на Белински, на Ботев... И в интернет-пространството написах доста критики, ха-ха, в различни сайтове - не само за литература, но и в един сайт за социализма, където всъщност беше моята школа по писане на критика. Критика на социализма, на времето, за което много от нас си спомнят с носталгия. Аз самата бях страшно влюбена в социалистическото си безхаберие и липса на отговорност. И събирам горчиви плодове.
Още не съм писала нещо хумористично. Ето, сега започнах да пиша с идеята да разкажа нещо, което вероятно ще разсмее всеки, щото мен все повече ме избива на смях тази история. Става въпрос за свекърва ми. Вероятно ме избива на смях, защото ме е подлудила с нейните мании за чистота и мнителност. Но за нея ще пиша друг път. Някак не че е заслужила особено. Ама така - за балсам на душата ще пиша за нея. За да разбера, аджеба, като я изпиша тук, ей-така, откровено, истински, да "видя" дзмея, да го олитературя, да стане литературна героиня, книжен герой като Снежанка, като мащехата й по-скоро - че да си намери мястото и тя най-сетне - в разказите ми.