Мечтая да имам истински приятели.

            Тази мечта аз прилежно сгънах, пуснах я в бутилка и... я оставих в ръцете на морето. Може би някога тя ще излезе от стъкления си затвор, ще заплува сред отразените късчета злато на слънцето и луната. Ще се срещне с други сбъднати мечти. Сама я затворих. Заключих я в лъжите, обидите и всичкото зло, което срещнах, когато я написах. Сложих мечтата си в това шише, може би за да отлежи, може би с онази топла надежда, че... някога сама ще излезе.

            Мечта в рамка. Това си мисля сега, докато наблюдавам спокойното море през прозореца. Както тази жива картина е твърде непостижима за рамката на прозореца, така и така и бутилираните мечти  са още по-болезнено далечни.

            Проклети рамки! Колко тъга има в тях, колко разочарование. Как боли, как ужасно боли, когато усетиш безсилието си срещу живота... срещу времето. Тази моя голяма мечта да срещна някъде доброто е като да търся четирилистна детелина... Толкова трудно, толкова трудно, че се отказвам и... бутилката в морето!

            Но сякаш самата аз съм затворена в този стъклен капан. Това естествено ли е? В природата на човека ли е да изоставя мечтата си, да изоставя себе си, да се затваря в рамка?

Ненавиждам тесните пространства. Тези рамки са тесни за мечтите. Не бива да се затварям сама и да забравям да живея.

Да живея? Да, ще живея, ще строша своята бутилка, ще взема мечтата си и с нея ще вървя напред, защото рамките са винаги тесни за мечтите, защото макар и кратък и единствен, животът трябва да се изживее като една мечта.