Когато съм без теб
Жълто-зелената гъба за миене на чинии у нас, струваща 50 стотинки, едва ли може да побере толкова вода, колкото тъга побра моето сърце за тези дни, когато ти не бе до мен.
Чашата на цветни фигури, точки и петна от която пия своя сладко-кисел сок, едва ли е в състояние да събере цялата горчилка насъбрала се у мен.
Нито жълтият, иначе за четири пушача, пепелник ще успее да събере фасовете, които оставям след любовния ми глад, несполучливо залъгван с тежкия цигарен дим изпълващ тежко дишащите ми бели дробове. Те само се издигат и отпускат въздишка след въздишка...
Дългите нощи, в които не искам да заспя, защото не мога, а немога защото не искам да си легна сам, че легна ли отново ще съм онзи недовършен портрет, чиито контури са добре подчертани, но някак сиви, останали без цветове от вече изцедената палитра останала без своята шарена същност от онзи момент, в който те срещнах и разбрах колко съм бил сам.
Нима са сбъркали името ми като само с първата буква от него са улучили, че да – започвам с „А”- началото на всяка азбука, но само толкова. Останалото „дам” не бе ми дадено, а заменено с „лександър” и значещо било – пазител / предводител на мъжете. Но що за предводител е този, който не знаеше що е любовта и додето бе му дадена той бе щастлив, но след това разбра, че винаги той бил е сам. Бях силен, но що е тази сила щом нямам твоята любов?
И седнах да се жалвам . Къде е смисълът в това? Да търся любовта ще е нелеко. Път с премеждия безброй, но що значи пък животът ми без нея? Не е ли смисълът в това, да търсиш любовта и където и да се намира тя, да стигнеш ти до нея. Бях сив и в сивотата си живях, но не знаех що е любовта и можех по пътя си да продължа. Сега, когато вече изживях и радостта, когато не съм със теб чувствам болката в сърцето. Кървя, кървя... Тъга се лее от сърцето, стоя в лепкавите лапи на оназ старица /по-страшна от Смъртта, нейната сестра, наричана просто Самота/ и търся кръпка да закърпя тази дупка. Оглеждам се, ослушвам се и чувствам музиката на моето радио, която лее нежен поток от музика, радваща моята същност. Паля цигара и всмуквам тежкият цигарен дим, удрящ така наречените ми бели дробове. Редя последният пасианс за нощта и сбърчвам чело от мислите под него. Трябва да го реша. Сякаш животът ми зависи от това, дали картите ще бъдат подредени. Редят се черни и червени, предимно пики с купи и кари със спатии, сигурно и в живота е така. Радост и болка, любов и омраза. Вглеждам се в червените сърчица и търся смисъла. Усещам, че нещо не е наред, не не с картите, защото те се подреждат. Нещо друго. Някакво тревожно усещане примесено с тъга и отчаяние, болка и копнение...
Липсваш ми... 2002г.
© Александър Тоцев All rights reserved.
много много много ми хареса.и много много много се надявам сега да си срещнал отново любовта и да си мнооооого щастлив!
