Кого обичате най-много?

  Беше първият ми час по психология в девети клас. Ентусиазмът кипеше да разбера що за наука ще ни поднесат в училище. След пристигането на чаровната учителка - госпожа Калчева, която разстилаше топлина и оптимизъм в цялата стая, към нас беше отправен въпросът: „Кого обичате най-много?” Отговорите бяха като цяло едностранни – родителите, роднините, приятелите, гаджето. Моят отговор също не беше по-различен. Класът силно вярваше, че е  отговорил правилно, но увереността беше бързо прекъсната от смеха на госпожа Калчева и милото ù обръщение- „глупачетата ми”. Гледах я втрещено и наистина не осъзнавах реакцията ù. Тогава тя разясни, че преди всичко човек, всеки нормален човек, трябва да обича на първо място себе си. Онова свое „Аз”, което цял един живот защитава, което изявява и за което се грижи. Помислих си, че е нехуманно, че е егоистично, но тя бързо замъгли мисълта ми с: „Обичаме другите по начина, по който обичаме себе си и се отнасяме към ближния с любовта, която даваме и на самите себе си”. Прозвуча наистина мъдро, но не и достатъчно убедително. Пренебрегнах съвета ù. Не я послушах (сигурна съм, че и другите сториха като мен). И наистина бях глупаче (точно както ме нарече тя).

  От този час по психология до ден днешен ежедневно си спомням за думите ù. Нима до толкова не обичам себе си? Напротив - мразя се затова, че непрестанно се пренебрегвам, унижавам, наранявам се. Не го правя аз, да. Хората около мен го правят, но аз им го позволявам, затова аз съм дваж по-„черна„ от тях. Аз ги правя лоши, показвайки им, че могат да са такива.

  Днес беше тежко. За пореден път „моята любов” ме пренебрегна. Не съм конфликтна личност и обичам тихото страдание. Изпратих принца и си поплаках самичка, събрах неистови сили, за да преглътна буцата горчивина и да изтрия проклетите сълзи. След това си облякох пижамата - онази на розовите цветя (напомня ми за нещо много красиво и истинско), и се настаних в белите завивки. Идилията не беше толкова пълна, колкото звучи. Имам си телевизор с пет немски канала и два английски, но не беше момент за проверка на полиглотските ми способности. Глупавата печка се развали и въпреки че е почти лято, аз все пак замръзвам. Топлото време не ми липсва толкова много. Нуждая се от искрена човечна прегръдка. На двеста километра от дома съм и за жалост си забравих плюшената играчка. Наистина се чувствам зле. Днес е нашата дата. Отброяваме поредния месец, доближаващ ни до две годишнината ни. Колко хубаво, нали? Тези глупави дати, които момчетата мразят да помнят. Не се ядосвам, когато забрави. Боли ме, когато знае (а днес знаеше) и все пак нещо е по-важно от това да е с мен. Ама аз май все плача за внимание? Ами, да! Плача, защото и на половината от това, което съм дала, не получавам. А сега се отегчавам, разказвайки ви за душевните си терзания. Сигурна съм, че отегчих и вас. Спирам, защото това е поредното доказателство, че не се обичам достатъчно. А вие обичате ли се? Когато се погледнете в огледалото, виждате ли две светлинки, събрали незабравими преживявания, или се взирате, но потъвате все по-навътре в черните дупки на лицето си. Можете ли поне да си спомните кога последно очите ви бяха красиви, забележими, по детски невинни. Кога позволихте на чудовището у вас да показва на другите как те да ви не (обичат и не) уважават. Не се страхувайте, ако ви е трудно. Знайте, че във всеки тунел има някаква светлинка. Затова протегнете силно ръце и тичайте към тази мъждукаща надежда. Тичайте и не се обръщайте, освен ако не е, за да си спомните от какво бягате. Хванете светлинката, защото може да я виждате за последен път. И най- важното - ако се ударите, бягайки от „нещото”, ако се припънете в разколебанието си, ако почувствате болка - пак не спирайте, защото човек успее ли веднъж, пребори ли се с всички чудовища, след това получава златната ябълка и истинското щастие. Бъдете! А доколкото до мен - тази нощ ще се радвам на пижамата си и може би утре ще осъзная, че навън има поляни с истински, по-красиви и ухаещи цветя.