Чувствам се толкова сама! Сякаш никои не ме разбира. Не защото съм толкова сложна, а защото не им пука. Най-много мразя моментите, в които искаш да те прегърнат, или поне само да те потърсят, но не случва… Седиш и чакаш магическото позвъняване, магическото съобщение, онова, което ще оправи всичко, онова което ще те накара да се усмихнеш и ще ти даде сили да продължиш напред.
Много поетично нали, дълбоки размисли и романтични желания. Глупости! Живота е гаден, сам си! Да, никой не те разбира, но на никого не му пука за това. Колкото и красиви думи да намериш, за да опишеш иначе ужасното, нищо няма да се промени. Най-много да ти стане по-гадно. Защо ли? Веднага обяснявам. Свикнали сме в края на „красивите” и възторжени истории да има уникален жест, или невероятен момент, който те кара да се разплачеш от щастие да и да си помислиш „Това мога да съм аз!” Когато разкрасяваме, иначе гадните и истински истории имаме възможността сами да измисляме края, правим го такъв, какъвто искаме да бъде. ...