Tой беше смисълът на моя ден. За пореден път момче беше смисълът на моя ден. Позволих го за пореден път и съжалявам, но е късно... Сълзите вече са на път - горчиво-солени както винаги, подсказващи колко болка се криеше зад очите ми. Плаках... превърнах се в призрак. Блуждаех измежду хората, търсейки моето момче, което си замина. Въпреки че знаех, че няма да се върне, не спирах да го търся и да се надявам пак да ми каже това, което толкова исках да чуя. Уви... Той не се върна. Заблуждаваше ме с дни, че не ме е забравил и после пак изчезна така, както се беше появил. На мен ми остана единствено да се разкъсвам вътрешно, че не мога да го имам. Сълзите за пореден път станаха част от моя живот... Сълзите, които така добре познавах още от предишната любов. Сълзите, които ТОЙ успя да заличи, а после пак той върна на лицето ми... Не вярвах, че пак ще се привържа към някого... Не вярвах, че за друг ще плача така отново, но се случи... Позволих си да го обичам, позволих си да му вярвам и бях щас ...