Лили

Късно е. Вятърът издухва парчета дихания и ме поздравява на прозореца.

Лили преглеждаше сутрешния печат, чрез интернет и разбира се, уж случайно/ по в повечето случаи на 90 % е възможно/ прочете от статия:

„Истината не е истина. А може би няма такова понятие като истина.Колкото и обективна да е Тя, погледната от гл. Т. На субекта, се превръща в субективна такава...”

Замисли се.Истината-може би тази дума никога не е означавала това, за което сме свикнали да я употребяваме.

Истина ли е,че детето е смъсълът на Живота? То ли осмисля, онова другото, което не успява да сме в действителността?

Ала си позволяваме мисли, че ако не сме ние, то ще е загубено.Така предварително го превръщаме в наша жертва, която трябва да е благодарно за жестовете и жертвите, правещи в живота.

 Стоп! Грешка! Детето е вселена, то е част от кръговрата на живота. В този смисъл всяко дете е важно и специално. За съжаление само в определени празници медиите рекламират / това е истината/ благотворително събиране на средства за болни дечица.Ха! Благотворително, егоцентрично и нарцистично виждане на съвестта.

Истината не е с едно лице. Аз я виждам с моите очи, а ти приятелю верен- с твоите тъжни, красиви очи... Стоп! Неприятелю! Махни си  хищните  погледи, не  си за Тук!...

Вселената е част от Всемирната Душа. Войните са по-скоро духовни, отколкото териториални. Войните са безсмислената истина на света.

Доколко успяваме да бъдем добри в това, което правим? Ето, ученици събират средства за болната си учителка/ пак от интернет/.И

всеки от нас не  е ли егоист сам по себе си?

Адът е в нас и в самите нас. Раят-също. А оставаме ли дете цял живот или помъдряваме, учейки се да порастваме?...

Лили усещаше липсата на липсващото и разумът и се сблъскваше с нарцистичността на душата и. Повикът на сърцето беше по-силен от онова, което се задължаваше да прави, защото така трябваше в действителност.

За кого е най-добре? За тях или за нея- стига статистики, леко изруга, истината е такава, каквато шепне духът ми. Тя не живее за хората, за себе си, дори..., а най-страшното, вече спря да мисли и за детето.

Страстта променяше основите на обвивката и,а свободата на избора-объркваше плановете на околните.

Аз съм аз, но и не съм, ти си ти и не си, това съм аз, а не ти, а ние- тук няма смисъл, обърква словореда на свободата. Или поне на мислената свобода.

Лили - бъди себе си, дори това да е краят! Не изпускай нишките на аз-а, но и не умирай! Сега ти пожелавам леки и ефирни сънища на вселенската ти,/  моминска/ душа.

Вятърът вече не духаше, тишина.