Nov 24, 2015, 9:24 PM

Лозето иска мотика 

  Essays » Phylosophy
2090 1 5
4 мин reading

В последно време все по често се питам. Как бих се почувствал ако България я няма. Опитвам се да си го представя.

Да ги няма хората мога да си представя. Имам предвид не страната да опустее от към хора, но да ги няма тези които живеят там сега. Да е населено с други хора. Това не ми е трудно да си го представя, защото отдавна не съм се прибирал у нас и не съм контактувал реално с българи живеещи в България.

Българите емигранти са други. С тях ми е приятно да контактувам. Разбираме се. Разказваме си историите, радваме се на постиженията един на друг, говорим си за децата си, за родителите си за България.

Убеден съм, че това, което си говорим и мислим за България е някакъв мит. История създадена от емигранските ни души. Според този мит в България е зле.

Много от нас разбират, че това е един необходим мит, но все пак не повече от това. Необходим, за да оправдаем оставането си в чужбина пред самите нас. Истината е, че не искаме да си разкъсваме семействата. Жените искат да са до децата си, а мъжете колкото и да фучим не ни се остава сами на стари години. Значи разковничето е в децата.

Детството им е минало далеч от България и те не я усещат, като техен дом. Тя е дом на баба и дядо, дом на чичовци, лели, братовчеди, но не и техен дом. Техният дом е този, който ние сме създали за тях. И да го разрушим ще е подобно на късна слана, която попарва току що цъфналите фиданки.

Да прережеш корена на децата си е престъпление. Но не го ли прерязваме, като напускаме България? Трябва ли корена на рода да е заровен в земята на Родината за да не изсъхне дървото? Все въпроси без отговор.

Истината е, че никой не знае. Предполагам, че зависи от дървото. Някои дървета могат да виреят и на чужда почва. Други умират. Зависи от дървото на твоя си род. Всяко дърво боледува, когато го преместиш.

Така и аз, внук и син на емигранти, не успях да изградя българска идентичност колкото и да исках. Затова сигурно се чувствам по-добре в емиграция, сред пресадени дървета. Тук ме разбират много по-добре. Тук и аз разбирам хората много по-добре. Не само българите, но и руснаците, македонците, босненците, иранчаните и бангладешците.

Странно е как една толкова огромна и разнородна група хора могат да се почувстват близки един с друг само защото всички са емигранти. Колко силно чувство е любовта към родината и носталгията, след като може да сближи христиани, мюсулмани, евреи, бели, черни, жълти, млади и стари!

Казват че само истинската любов може да спаси света. Е, сигурно любовта към Родината е истинска любов. Дълбоко съм убеден, че човек не може да оцени силата на любовта си докато не загуби предмета на тази любов. Не оценяваме жените докато ги притежаваме, не ценим децата докато са по цял ден с нас, не разбираме силата на приятелството ни докато не се разделим с приятеля.

Лозето побягва, когато не се окопава, плеви и полива. То пуска нови филизи, старите глави изсъхват и лозата подивява. Подивява. Това ли ни чака? Подивяване? Зависи си само от нас.

България я няма. Поне такава, каквато я познаваме и обичаме. Има нова страна, в която не искаме да живееме вече. Тръгваме като лозите. Всеки филиз в различна посока.

От всеки от нас зависи дали ще подивее неговото грозде. Трябва да се научим да правиме лозе. А какво иска лозето? Мотика. Това го зная от онази, която ме е родила и онази, която ме е отгледала. Хващаш мотиката, забиваш, обръщаш разбиваш. После пак и пак и пак. Докато дишаш. Така се прави лозе. С мотика, не с приказка.

© Немо All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Качественное и актуальное эссе о переживаниях современного человека - Слава Богу, они ещё есть, ещё свойственны людям.Это и есть мотыга.
  • Отново се върнах тук! Много силно!
  • Задавала съм си същите въпроси,бях емигрант и живеех с мисълта за България,представена по новините-бедна,мизерна,лошо място за отглеждане на деца...Страхувах се да се върна и тогава разбрах,че очакваме дете.Зададох си отново всички тези въпроси...Избрах и не сбърках.Нашето дете ще се роди и ще изживее най-хубавите си години в своята родина!Ще играе с връстниците си свободно и основният му език ще е българският.Сега знае втори перфектно,без да е в чужбина.Знае кой е,какво е България,какво му е дала.Тук е закърмен и тук са неговите корени.Тук яде най-вкусните плодове и зеленчуци и тича по най-тучните ливади.Въобще не е толкова зле,колкото ви казват всички песимисти.Нямаме лято,без море и зима без ски!Работите ли,няма глад има възможности и варианти!Успех!
  • Много тъжно и истинско! Хареса ми как пишеш! Поздрави!
  • Да... и с обич, и с много усилия, за да постигнеш мечтите си и в Родината. Радвам се, че се опитваш да не забравиш българския език. Ако в разказите си внимаваш повече и първо ги преглежда редактор, ще е по-добре. Тук виждам много грешки, които дразнят. Най-очебийни са: "христиани, мюсулмани", "да живееме", "да правиме". Правилното изписване е: "христиЯни", "мюсЮлмани", "да живеем", "да правим". Тези мякания в края ги наблюдавам и в речта на някои политици. Би следвало сами да се сетят и да се обучат преди да говорят пред публика.
    Харесах и разказа ти за конкурса, и това твое есе. Колебаех се дали да гласувам за твоя разказ или за този на Ивон. И двата излъчват завладяващи топлота и човечност, а аз най-много ценя това.
Random works
: ??:??