Лъжливо пиянство
Срам ме е. Толкова много се срамувам. Не смея да погледна хората в очите, защото всяка моя крачка напред е съпроводена със залитане встрани. Чувам шум от приближаваща се кола и се обръщам. Едва не падам, защото получавам ужасен световъртеж. Главата ми пищи, крайниците ми въобще не ме слушат. Едва вървя. Притеснявам се ужасно как изглеждам отстрани и ми става още по-лошо, усещам как започва и мъчително главоболие. ”Синдром на Мениер” – това ми каза лекарката преди известно време. Лечение няма – има пристъпи, които те връхлитат ненадейно и неизвестно как отминават сами. За мен остава болката от ироничните усмивки, от хорския присмех, дължащ се на неразбиране и на незнание.
Никога не свикнах с това. Едва наложила се на новото работно място и създала си някакъв авторитет, съм връхлетяна от силен пристъп на това коварно заболяване и губя координация. Отново усмивки, отново клюки, отново съм център на внимание. Господи, толкова е отвратително! Толкова е черно, грозно. Искам ...