Знаеше, че не трябва да се приближава толкова много, не трябва да позволява на светлината да я заслепи и този път. Знаеше какво ще се случи, знаеше какви ще бъдат последствията, знаеше, но не можеше да устои. Бе толкова привлечена от тази кристална лампа. Изящно изваяна, перфектно оформена. Топла и примамлива всяка вечер, студена и отблъскваща всяка сутрин. И въпреки това Малката малинова пеперуда бе готова да ù се отдаде напълно... та нали това бе единственият начин да устоиш на изкушението... Затвори очи и полетя към светлината... Тръпката бе неописуема, болката – смазваща. Падна на земята в безсъзнание.

 Събуди се от дъждовните капки... Боже, това щеше да отмие прашеца от крилцата ù. Трябваше бързо да се скрие някъде... но не можеше да стане. Крилцата ù вече бяха повредени. Придърпа едно листенце и заспа отново. Дъждът спря, появи се дъга. Малката малинова пеперуда отвори очи и се огледа. Не помнеше какво се бе случило. Къде се намираше? Как се бе озовала тук? Изведнъж си спомни. Остра болка прониза сърчицето ù. Реши повече никога да не мисли за красивата кристална лампа и заключи спомена за нея с катинарче в едно шкафче дълбоко в сърцето си... Изтръска внимателно пепелта от крилцата си, които бяха разкъсани на няколко парченца. Събра ги едно по едно, хвана иглата и ги заши. Бяха като нови. Колко време ù отне и колко труд положи, само тя си знаеше... И ето че отново полетя. Беше сама, но това не я притесняваше. Чудеше се само още колко ли можеха да понесат крилцата ù... От сега нататък имаше намерение да го кара по-спокойно и в същото време да се радва максимално на живота.

 Един ден реши, че ще замине някъде надалече.  Имаше чувството, че живее тук от цяла вечност. Уж беше пеперуда, можеше да отиде където си поиска само с няколко размаха на крилете си, а сякаш бе пуснала корени в този пуст мрачен град... Постави хубавите си спомени в едно малко куфарче. Грабна лошите и понечи да ги изхвърли, но не го направи. Все пак и те бяха част от живота ù, макар и изпълнена с болка и страдание. А мечтите, тях ги остави свободно да се реят до хоризонта и отвъд.  Затвори едвам, едвам куфарчето и отлетя. Не се обърна повече назад, това беше миналото ù. Отправи поглед към настоящето, към морето, което блестеше, сякаш някой бе изсипал тонове брокат в него и към нарисуваното, сякаш от художник, розово-лилаво небе.

... ще има продължение (: