Менделсон и... край
Не зная защо много хора (да не кажа повечето) възприемат брака като нещо, едва ли не, самоубийствено; нещо, заради което спираш да живееш, да се забавляваш, да бъдеш себе си. Вярно, че някои неща се променят, но това не значи, че самият човек е променен – просто ситуациите са различни и, разбира се, съответната реакция. Но само в брака ли е така? Каквото и ново да се случи, ние ще реагираме по начин, по който досега не сме. И това е нормално. Например ние живеем в България и начинът ни на живот съответства на условията тук; но ако отидем да живеем в Дания напр. ще се съобразим с действителността там. Но ние ще сме си ние. Да, това ще остави следа в личността ни, но не е ли така с всичко, което ни се случва?
Ставаше въпрос за брака. Защо някоя известна личност, особено ако е спрягана за секссимвол, като се омъжи/ожени и коментарите в повечето случаи са: ”... за жалост на почитателите...” Какво значи това? – че ако допреди брака е бил на пиедестал, номиниран за „ОСКАР” или „ГРАМИ”, или каквото и да е, след това става посредствен изпълнител – актьорът си губи артистичния талант, а певецът – гласа, а обикновения човек става „второ качество”... Или всички почитатели са се надявали да „скочат” в леглото с „мечтата” си... А може би опасенията са, че след тази стъпка, времето, което ще се отделя на работата, ще е по-малко... Преди брака да не би хората да нямат личен живот, половинка, приятели?
Друг е въпросът дали сме за или против брака като институция. Какво ни дава или не; живеене на свободни начала или подпис в гражданското. Доколко бракът развива чувство за собственост или този подпис и просто една формалност. Дали сме уверени, че бракът ни дава сигурност или сигурността зависи изцяло от нас. А може би възприемаме брака като състезание, игра?!
Има един виц, че на сватбения ден булката била облечена с бяло, защото бил последният ù хубав ден в живота, а младоженецът – с черно, защото бил първият ме „черен” ден в неговия. Това звучи доста песимистично за... едно начало. Повече ми харесва вариантът за първия „бял” ден на жената и последния „черен” ден на мъжа.
Можем само да се надяваме и да предполагаме, че това, което правим днес е нещото, благодарение на което нашето утре ще е по-хубаво. И обвързването с (без) подпис да не е „бракуване” заради негодност, което ще ни прати в десета глуха, а съюз за едно ново прекрасно начало... с човека, когото обичаме...
© Мария Петрова-Йордано All rights reserved.
