Неусетно се връщам към себе си... Има неща, които са съприживени и неизмерими...
Не можеш да спреш порива на мисълта... а той напира, и напира... Затрупва те със спомени! Спомени, от които се пораждат желания - ТУК И СЕГА!
Невъзможност, неприемливост, имагинерност...
Фаталност!
Неосъществени мечти!
Лелеяни амбиции!
Счупени пориви!
Действия, обсъждани до перфектност, които няма да се изпълнят!
Съдба! - може ли да се борим с нея и ако можем - как о, Господи?!? Бих дал години от живота си, за да кажа на един-единствен миг "delete"! Още толкова бих дал, за да кажа "refresh"и "enter"... Уви!!!
Но аз вярвам! Вярвам във втория шанс! Вярвам, че Господ не може да отнеме нещо толкова хубаво, истинско, желано, изстрадано, счупено и наново сглобено като кулата, която построихме... Не може нещо, градено с години, да се разруши за минути!
Не може!
Не бива! ...