Вода тече по вените. Пчелата майка потъва в нея. Крещи за помощ, умолява, плаче, обещава. Аз я гледам със съсухрен поглед” Нека да се дави! Да види какво е Болка!”

Вятърът жъне в косите. Пее песни, но светът е онемяла грива. Смее се с широко отворена уста. Завижда. И се черпи с чаши с уиски. Овдовялата баба чака при кантара за десет стотинки, хляб да купи. Хората я задминават, готови да прегазят нейната мъка. Тя прилича на гарван от спомени. Много спомени. Побелели от годините снимки. И една застинала сълза.

Котката, донесла своя пир, играе до забрава. Мишлето се опитва да побегне от чуждите остри нокти. Хищникът се забавлява и причаква хитро, подхваща я с нокти.Убива, ала бавно. За да има агония... Разкъсва тялото, главичката, сърцето. Кръв..., кръвта е и смърт.

Чашата до масата е пълна с мечти. Понечвам да изпия една по една и хоп - удрям я в стъклото. Прозрачното приятелче се отчупва на хиляди парчета. Гледа ме. Част от него ме гледа. Защото порязах Душата му. Не спазих обещанията си. Оголих копнежите. Не го опазих!

Една кола идва насреща. Не виждам шофьора. Чувам само музиката. Заслушвам се. Понечвам да спра колелото.Ала те си говорят!Сивият мерцедес и графитеното колело. Чува се само страхотен удар. И сирени на линейка.

Реших да се лакирам.Четката плавно чертае хоризонти по ноктите.И търси съпричастността на слънцето. Одобрение. Гальовност. Аленият мак насреща ми се мръщи” Защо не откъсна цветовете ми? Утолили жаждата по изкуството чрез мен!”Аз мълча. Чувствам се странно. Безпространствено. Цветята ми говорят. Олеле и онова дърво, черешовото и то вие от болка! Не! Не! Махнете се! Това е нереалност!Аз съм човек, а вие? Внезапно настъпва видимо спокойствие. Осенява ме една простичка възможност - Това е халюцинация! Абсурд с линии на Съдби! Ето го отговорът - колко е лесен!

А така ли е, ако се замислим? Накъде потегли нашето истинско Аз?