Пътувахме към София, когато видяхме табелка на пътя в дясно, която сочеше към могилите в Караново. Напоследък попадахме на все повече исторически публикации, в които авторите се базираха на артефакти от тази могила.

         По пътя имаше табелки, които отвеждат до едно дворно място, където из между къщите виждаш една осквернена тракийска могила - висока повече от десет метра. Не очаквахме това и почти я подминахме, когато една нисичка жена с ехидна физиономия на невестулка ни разпозна като туристи за могилата и каза: „Изчакайте ме там, при онази зелената порта, ей сега ще дойда да ви отворя."

         Жената бе любезна по своему, но преиграваше, така както го правеха моите учители в основното училище, съзнавайки, че им е възложена отговорната задача да възпитават другите, без самите те да са възпитани достатъчно.

         Влязохме в един двор с едноетажни постройки. В дъното на алеята между тях имаше табелка, написана с боя върху лист ламарина, където отново в онзи откровено учителски и брутален стил (да се показва с показалка), бяха представени културните слоеве в могилата по епохи. На всеки слой съответстваха различни по своя примитивизъм керамики,  по които жената, като от запис започна да рецитира наизустена информация, като предварително се убеди дали знаем нещо за траките. Ние бързахме да се докоснем до невероятната възможност да надзърнем в античността, за която бяхме чели и това ни подразни, но любопитни да чуем „урока" и казахме, че хал -хабер си нямаме.

         Жалко, че нямахме възможност да запишем глупостите й, макар, че ми е ясно, че тя е просто „инструктиран човек" на БАН, който просто заработва заплата, като водач.

         По табелката „учените" били  открили и датирали различните слоеве, а по откритата керамика съдели за еволюцията на хората от съответната епоха. - „Как ли пък не!" - казах си аз, който съм имал удоволствието да правя керамика години наред и то именно копия на тракийска обредна керамика. Тя дава информация единствено за богатството на отделното погребение.

         Стана ми още по-любопитно. Жената ни заведе в сърцевината на могилата, която вероятно има и подземни етажи, които бяха прилежно заравнени и зле окосени и попаднахме в пространството на една пресечена пирамида. Вървяхме по кости и парченца керамика. Могилата не бе покрита с нищо след разкопките и сега дъжда и вятъра продължаваха да копаят от отвесните стени, където с просто око се виждаха стърчащи кости и парчета керамика, които се свличаха в подножието им.

         „Това е град, който в различните епохи се е развивал, като е строено върху темелите на старите жилища, едно върху друго и като виждате тук се виждат различни помещения, пещи, и т.н." - жената не създаваше впечатление на невменяема, както можеше погрешно да си създадеш впечатление по това, което говореше, защото когато се наведох да взема едно парченце керамика от краката си, съвсем любезно ме помоли: „Моля да оставите това парченце под крака си, там, от където го взехте" , а после продължи да ни баламосва и да говори врели-некипели, когато бе очевидно и за най-простия човек, че това е гробница в центъра, на която е било погребвано тялото на важна личност, (което липсваше и по думите й със съдействието на чужда компания, която е финансирала разкопките, а после мистериозно са изчезнали, заедно с намереното, което не ни показаха), а след това върху него са погребвали неговите приближени и наследници. Съдейки по слоевете на тези погребални церемонии и както се знае траките, са били полигамни и са имали много жени и деца, но една от тях е била погребвана с господаря си, и е било въпрос на чест, защото децата й са ставали преки наследници.

         Виждаха се с просто око във вертикално осквернените гробове, стърчащите кости и счупената обредна керамика, в която са поставяли праха на изгорената жена и са извършвали обредни ритуали и жертвоприношения, благодарение на което керамиката е запазила черния си вид, макар, че е направена от червена глина. Виждаше се също така, че е различно декорирана в зависимост от нейното предназначение. Ако някой иска да се разходи във вътрешността на вертикално гробище от древността може да посети гробницата и да се наслуша на митове и легенди виждайки отделните слоеве - подложка, погребение на човек и обредна керамика, насип и отгоре пак и пак ...

         Очевидно тя съзнаваше върху какво върви, но можеше просто да изпълнява инструкцията - да не разрешава на туристите да прибират керамиката и костите, върху които се разхождаха като по плаж с мидички.

         Ние не можахме да скрием възмущението си от преживяното и жената запя нова песен, в която ни посочи мистериозна личност, която се изниза с бързи крачки, с чиновническа чанта, качи се в новата си количка със софийска регистрация и отпраши. Той бил бившия шеф на Археологическия музей и от него зависело какво да се показва и разказва на туристите, както и статута на могилата, който бил спорен, защото договорът с „благодетелите", които дали парите за разкопките, бил изтекъл. Нямало опис на намерените артефакти - е как можеше да има, когато всеки можеше да се наведе и да си вземе каквото иска, стига да баламоса тази наивна жена. А може би това е съвсем съзнателно обяснение за изчезналите и продадени навън артефакти.

         Не се сдържах и й споделих това, за което бях чел, за да я успокоя, а именно, че подобно на египтяните, траките много преди това са правили спиритически ритуали, с които са проклинали тези, които оскверняват гробниците им - така че всеки, който се е възползвал от тези безобразия, го очакват страшни неща и то в продължение на поколения.

         Малко преди Сливен видяхме от международния път една могила, където един багер  я бе преполовил и бързо разбрахме, защо народа ни страда от векове - защото е загубил вярата си и традициите си, които са били продавани на парче от векове, от наивници, на „доброжелатели", които си пълнят световните музеи и ги представят за свои.

         Побързахме да се махнем бързо от там, изтупвайки праха от себе си, правейки път на други, които бяха кривнали за да разгледат нещо, което щяха да се опитат да им внушат, че няма никаква стойност, докато вървят по него. Все едно да се разходиш по „Джокондата".

„България е уникална, подобно на красива жена, която след като е родила две-три деца, сега не знае какво да прави с красотата си и я продава, за да има с какво да ги храни!" -  това си помислих на път към... не знаех нaкъде... Очевидно е, че такъв народ не може да има бъдеще и тази ни участ е  предизвестена и ние вървим към нея.

                                                                           Любимо