Можеш ли?

Можеш ли?

    Можеш ли да кажеш на вълните да спрат да блъскат брега? Да забраниш на морето да се вълнува? Можеш ли да кажеш на бурята да утихне и да се скриеш от вятъра, който се спуска към теб?

 Можеш ли да кажеш на едно сърце - престани?

Спри да обичаш? Да изгониш и забравиш едно сърце, обичащо съвсем доверчиво, простичко, по детски. Намерило усещане за живот и топлина от разгорял се огън пред вратата ти!

Можеш ли да кажеш на едно сърце - кротувай, не гледай, когато вижда и разпознава любовта, която минава над него и събира всички сили да направи своя лъвски скок и да се вкопчи в нея и да продължат полета си заедно?

Да, на това сърце, което успя и скочи и се хвана, но любовта беше прекалено силна и не беше за него, колкото и високо да бе скочило то! Сърце, което оживя, сякаш да направи последния си скок, за да падне от много високо и да загине отново.

Две разбити и ожулени в неравностойна битка ръце, ръце, останали без сила... и едно простреляно сърце с дълбока рана, с остри очертани ръбове, от които блика кръв и не спира, не зараства, а кърви и боли!

 Можеш ли да се разгневиш за това, че са такива?

Нежните и топли ръце на любовта ти изцеряваха раните с докосване... но тях ги няма!

Изпуснаха сърцето и то се свлича окървавено, пулсиращо неравномерно, но още живо... в улея, надолу, към тъмнината, където са паднали всички сърца и са разстреляни безброй мечти... там, откъдето не се излиза!

Какво съм, ако имам всичко, а нямам любов?

Не съм ли като ламарина, която дрънчи?

Тази любов, която не се величае, не завижда, не държи сметка за злото и покрива множество грехове... тази, която е дълго търпелива, нежна и милостива!

Тази любов, която се оказа невъзможна за сърцето, но дори и греховна, ненавременна, тя е тук...

Дори объркана, натрапчива... пак е тук,з ащото е жива в сърцето... истинска е и докато сърцето още тупти и пулсира, нея още ще я има!