Монотонно
Лекичко потропване по чашата с виното. Едно. Две. Три.
Пукане на пръсти, вдишване и издишване. Трудно е, дробовете ми пищят за въздух, но запазвам самообладание. Прозореца е отворен, студено е и съм настръхнала, но не обръщам внимание. Нека ми е студено. Иначе ще изгоря.
И преносно също.
Метафората ме лъже. Разиграва ме. Не съм кукла, но как да й обясня? Не слуша и си знае своето.
Роклята от тъмно-лилава коприна се беше впила в тялото ми. Без презрамки е, за да оголва малките ми рамене. Материята гали бедрата ми. Устните ми нямаха червило, но са достатъчно плътни и изкушаващи и така. Косата ми е небрежно вързана, мънички кичурчета коса закриваха очите ми.
Тетрадките с преводи и поезия стояха настрани, недалеч от мен, с измачкани листове, изцапани тук-таме, но аз така или иначе не съм подреден човек, хаоса цари навсякъде около (в) мен.
Дори не ми се и пушеше. Мозъка ми преработваше спомени, печатеше ги, изхвърляше ги. И така до безкрай. Погледнах към пръстите си - с изядени кожички, счупени нокти и лакирани в олющено черно. Ех. Другите жени на мое място биха възкликнали "Ама как така, една жена трябва да има изрядни, чисти и добре поддържани и лакирани нокти, виж твоите на какво приличат!". От самата мисъл се засмях. Звучеше нелепо. Перфектното е относително, лепкаво. Като вятърът, който не мога да хвана. За какво ми е идеалния маникюр и да не мога да правя нищо, след като съм с моите счупени, но имам свободата да градя и руша, без да се притеснявам как ще изглеждат?
Нямах плакати, нито картини по стените. Само една снимка на жена, гола, закриваща с ръце интимните си части, но оставяща гърдите си напред. Не бяха особено големи, но не мога да прикрия факта, че са привлекателни.
Допивам последната глътка и оставям чашата. В стаята е задушно, отивам на терасата, и макар и малка да е, можех да наблюдавам гледката на нощния град от високо и просторно и това ми стигаше.
А някога споделях тази гледка. Ей така, прегърнати, без да разменяме думи (и срички). Пияни, весели, рошави, има ли значение? Щастливи бяхме, за кратко дори.
Студа обаче прониза кожата ми, влязох вътре, проснах се на леглото и зачаках. Какво? И часовник нямах даже, който да ми натяква колко време е минало след полунощ и как отново няма с кого да споделям секундите. Липсва ми. Имах стар такъв, с красиво гравирани форми около него, но го счупих. И причината не си спомням. Пусто е.
Тишината отново проплака своята песен. Включих се с нея. Гласовете ни се сляха. По-красива мелодия не бях чувала.
© Любослава Пиринкова All rights reserved.
