Моят Рай
Затварям очи... и за миг отново се пренасям в рая. Онова малко градче... красивите плажове, безкрайния океан... онова спокойствие, което сякаш витае из въздуха и омагьосва всеки, който си поеме дъх от него...
Пак вървя по онази малка уличка, хората ми се усмихват и само една от тези усмивки ми е достатъчна, за да се почувствам щастлива... И ето ме пак пред малкото супермаркетче. Отново е време за работа, но дори работата тук е толкова приятна и времето минава така неусетно... А той, той също е там - ангелско лице, големи детски очи, невинна усмивка... знам, знам, че той никога няма да бъде с мен, но какво пък, за мен е достатъчно да знам, че той съществува... А дали наистина съществува? Има ангели нали? Не може да няма... та той беше там... и никога няма да забравя как ме прегърна, когато аз трябваше да си замина... Никога няма да го видя, но ангелското му лице завинаги ще остане запечатано в съзнанието ми... А дали ще видя пак рая, това райско кътче, където след толкова лутане най-накрая открих щастието, което така лесно губя и толкова трудно намирам след това... Океанът, вълните, плажът, онова незабравимо чувство... Не мога... трябва да отида пак, имам нужда от малко щастие...
Отново отварям очи... Пак съм тук... пак това познато чувство на празнота, на самота, на болка, която сякаш все повече и повече пропива живота ми... С всеки изминал ден губя част от себе си, потъвам все по-дълбоко и по-дълбоко... някъде, никъде, в нищото... Искам... не, не просто искам, имам нужда да отида пак в моя рай, да почувствам полъха на вятъра, да усетя мириса на океана, да седна на пясъка и просто да мечтая... имам нужда да се почувствам отново жива...
© Мария Стоянова All rights reserved.
Поздрави!