Моят утрешен ден. За мен той е нещо пълно с вълнения и бавно прокарваща пипала странна загадъчност. Не знам какво ще ми се случи утре. Може да умра, да живея, да се радвам, да скърбя, но каквото и да е, аз няма да знам. Но най-много се притеснявам заради злото, което идва с всеки утрешен ден.

  Живеем в разклатени времена. Трудно е да свържем двата края, но живеем… Нали? С всеки ден ние срещаме трудности и ги преодоляваме, и с всеки ден ние все повече ненавиждаме живота, който бавно изпива силите ни и накрая умираме. Да. Наистина животът ни прецаква. Ние се чудим какво ще ни се случи утре и се надяваме да е добро. Надяваме се (подсъзнателно) и не усещаме как надеждата ни крепи, как тя е станала важна за несигурния утрешен ден. Така е. Живеем в свят на престъпност, измама и грехове (а сме толкова добрички!). Този наш свят ни кара да се притесняваме, той призовава онази загадъчност с големите си пипала, която ни обърква (дори побърква). Утрешният ден е пълен с неизвестност и опасности. Утрешният ден е като нас самите, защото ние си го правим такъв. Утрешният ден е мръсен, гаден, оплют расист, който е против всички освен него. Да бе! Може да мрази цигани ма чак пък толкова. Този расист ще бъде изпълнен с добри чувства и ще бъде милостив скинар с бокс в ръката, който чака да пребие всяко зло. Но това зависи от нас, защото той ще е такъв, какъвто си го изваем!

  Всеки си представя утрешния ден по различен начин, но това е моето есе и аз ще говоря за мен. Наистина аз си го представям красиво, но това е мечта. Утре може да се случат много неща. Например: да гръмна, да преджасам от слънцето, да падна и да си счупя нещо, да де да знам какво. Много неща могат да се случат утре. Но всички искаме да се случи нещо хубаво. Мечтаем, бленуваме и въпреки че не знаем какво ще стане, се надяваме. И знаем, че може да не е точно така, но не искаме да си го признаем. Но освен, че мечтаем за него, ние го забелязваме само когато ни се наложи. Иначе аре там квот ми са случи, нали днеска ми е кеф. Те тва сме ние хората. Мислим само за днес, а за утре ни е все едно. Нали не го контролираме това бъдеще, за какво ни е? Да… ама не. Много обичаме да мислим за бъдещето, защото, с цялото си сърце, искаме да е по плановете ни. Желанията - това е утрешният ден за хората. Каквото си пожелаят, пък ако не се сбъдне, го забравят. Пропускат го между пръстите си като пясък. И така животът ни си минава, умираме в заеми и с някоя срамна болест, и се чудим за какво живеем. Правилно казват депресираните пичове: „Животът е гаден и после умираш“. Но това не е така. Е, склонните към самопретрепване песимисти може и да го приемат за вярно, но ние - нормалните, хората, които се стремят да свършат нещо, всеки ден се стремим да направим нещо значително. И ние правим утрешния си ден такъв, какъвто е. Макар че понякога не е много красива гледка, ма се търпи.

  Те това е. Утрешният ден, както и животът, са такива, каквито си ги направиш. Затова да гледаме с кеф на живота и да правим по нещо, макар и малко, значимо за всички ни, всеки ден… Докато някой не ни прецака. Не, не, бъзикам се.

Нищо лично към депресираните песимисти.