Звънецът би. Учителката едва успя да ни укроти, за да ни каже, че трябва да напишем есе на тема “Моята молитва”.
Вероятно тя смяташе, че това е много интересна тема, защото всеки човек иска нещо от живота си и има за какво да се помоли. Един би помолил за здраве, друг може би за щастие, любов, а защо не за пари и материални блага. Все неща, за които всеки мечтае и желае. Аз ли? Хм...
Аз стоя в моето легло, хванала червения си химикал, който обикновено ми дава муза, надвесила се над една тетрадка и се чудя от какво имам нужда, за да се помоля и да го получа. Май нещо се обърках. В предното изречение споменах думата “моля”. Мне, аз не съм от хората, които се молят! Ако ще ми се случи нещо или пък точно обратното, то ще е изцяло по моя вина и може би малка част от обстоятелствата. И нека все пак да помисля, ако трябваше да се (уф, пак тази гадна дума) моля, за какво бих го направила. Имам си страхотно семейство, любящи и загрижени родители, здрава съм, те също, имам приятели, на които да се доверя, с които разпускам и се забавлявам, не съм гладна, нито боса или гола, имам покрив над главата си... простички неща, които ме правят доволна и щастлива. Май в цялата картинка липсва само “мъжката подкрепа”, но всичко с времето си. Все пак бъдещето е пред мен.
И в този момент осъзнах, че има нещо, което не бих могла да контролирам и за което да се помоля. Не знам към кого да се обърна. Може би към Бог, но дали той изобщо съществува? Не съм възпитана да вярвам в него, но вярвам, че има съдба. Че всеки се ражда с определена цел, но по пътя до постигането ù той взима собствени решения и сам управлява живота си.
Затова единственото, от което се нуждая, е достатъчно време, за да извървя своя път, за да докажа себе си. За да покажа коя съм, какво знам и на какво съм способна.
© Диана All rights reserved.