Нашата слепота е от морален порядък – изгубили сме пътя към истинските стойности
Какво се случи с малките неща? Изчезнаха ли, или ние станахме прекалено големи, за да ги видим?
Груба, черна, непроницаема лента ни е пристегнала около очите. Впримчила се е в нас и не ни позволява да видим красивото, важното. Загубили сме радостта от незначителните, но толкова стойностни, малки неща. Те са изменили предишния си облик. Озарени в цветовете на дъгата, сега гаснат, като черно-бели фотографии, дълбоко заровени в изстиналите ни души.
В стремежа си към задоволяване на грандоманията, личностните интереси, желанието за издигане в йерархията, ние ослепяваме. Кога ще забравим себе си? Кога ще разберем, че не сме най-важни? Кога ще загърбим себичността си и ще смъкнем тежестта от клепачите? Да видим знаците на майката природа. Забързани, не виждаме цъфналите дървета през януари и вече прецъфтелите кокичета. Не забелязваме и прелетните птици през зимата. Кога ще се запитаме “ Те не отлитаха ли на юг?”?
Необходимо е веднъж да прогледнем. Да усетим отново онова прекрасно и неразбираемо чувство на хармония. Хармонията с тревата, храстите, гората. Нещата, които ни допълват и спасяват от бремето на ежедневието, скуката и еднообразието. Даряват ни с аромати и цветове, стимулират сетивата ни…
Дано съумеем да съзнаем слепотата си и видим отново истински важните неща, защото стане ли прекалено късно, няма връщане назад…
© Мира Николаева All rights reserved.
